Звънят ми днес приятели и ме питат как съм и какво правя. Отговарям им: тук в Брюксел цял ден вали, облаците направо са натиснали блока, в който живея. Първо се смрачава, след това заръмява, сетне се усилва и така цял ден. А аз чета за пореден път романът на Димитър Талев "Самуил, Цар български". По-скоро препрочитам отделни страници. Правя го, защото днес се навършиха 1005 години от смъртта на Цар Самуил. В народното съзнание той е владетелят, който е направил и невъзможното, за да защити и съхрани България. И това е неговото послание достигнало до нас, българите от Македония, Мизия и Тракия, през хилядолетието.

Известна е трагичната му съдба. Той е цар на България от 997 г. до 6 октомври 1014 г. Предполага се, че умира от сърдечен удар, когато вижда ослепени своите войници след битката при Беласица. Когато бях посланик в Р Македония имах чести спорове с македонски "историчари" на тема: "Чий цар е Самуил". Едва в наши дни проф. Драги Георгиев, ръководител на македонската част от смесената Българо-македонска комисия по т.нар. "спорни въпроси" от "общата" ни история, призна, че този цар е бил български владетел. Но продължи с провокациите, като обяви, че царят може и да е български, но тепърва трябвало да се изясни, кои са народите в неговото царство. Мисълта му бе плитка като течението на Вардара през Скопие и целеше да монтира в Самуиловото царство и несъществуващият през средновековието "македонски народ".

Преди изобщо да подозирам, че съдбата ще ме запрати към прогизналия от дъжда Брюксел, имах удоволствието да подаря на проф. Георгиев в слънчевия Сандански моята книга за поета Александър Караманов - "Непознатият Александър Караманов". В нея се съдържа отговор на етническите вълнения на македонския професор.

В стихотворение, с показателното заглавие "Народът", писано през 1943 г. в Скопие, но скривано от читателите в Р Северна Македония и до днес, младия поет изрежда известни исторически личности от този народ и то по начин, който не оставя съмнение, че в неговото съзнание няма два народа, а един и това е българският народ. Затова и според Караманов, този народ "чува на Левски гласът" и "вижда на Ботев метежният лик", а историята връща поета към „Златния век“ на Цар Симеон Велики и към „великата мощ“ на Цар Самуил. Появата в тази Караманова творба на толкова широка историческа рамка – от X до ХХ век (от „Златния век“ на Цар Симеон Велики до Ньойския договор) говори за сериозно културно-историческо поетическо послание, за възприемане на своя народ в неговото единно историческо и етническо пространство. И че това не е било случайно поетическо хрумване, а национално съзнание, говори и съдържанието на есето „Какво желая да стана и защо?“, което Караманов пише на 27 март 1943 г. В него почитаният днес в Р Северна Македония поет споделя желанието си да стане писател, който „шиба неправдите“, но и да бъде „учител на народа“, като му дарява обичта си, която е „широка, колкото е широка неговата родна земя“. За да не остави обаче място за съмнение, какво да се разбира под израза „широка родна земя“, в есето си Караманов продължава:

„Да се слееш с широката народна душа, нахранена с потния хляб на родната пръст, закърмена с турските камшици, родила из недрата си един Ботев и Делчев! Колко е голямо щастието да се родиш в оная бунтовна, метежна страна, гдето „Балканът пее хайдушки песни“, гдето се вълнуват тъмните гърди на историята, за да родят юнаци и войводи, готови всеки миг да дарят живота си за народния идеал – правда и свобода!“

Това е родината за македонеца Александър Караманов. И следва още едно пояснение:

„Христо Ботев, Иван Вазов, Пею Яворов, бяха слуги на своя народ и в същото време и ковачи на неговите бъднини.“

Проф. Драги Георгиев на това мнение за "своя народ" на македонския поет Александър Караманов няма какво да възрази, освен да признае, че и той, професорът, е от този народ. Но дори и да не признае, все тая. Народът си го има и е български.

Впрочем, това става ясно и от романите на родения в Прилеп голям български писател Димитър Талев. Неговите произведения близо седем десетилетия не бяха издавани в Р Македония, докато в един момент в Прилеп не излезе "Железниот светилник" като в текста сериозно бе окастрено българското самоопределение на героите.Така и днес псевдоучени в Р Северна Македония се опитват да сменят националното и народностно самоопределение на видни български възрожденци, на починали хора.

В романа „Самуил, цар български” на Димитър Талев вниманието ми и днес привличат разсъжденията на писателя за изкуството на управлението, за владетеля и народа, за ролята на „тайната полиция”, за богомилите и богунемилите, за силната държава и силния владетел. Те са подтекстно адресирани към властовата психология на комунистическото време, в което живее Талев и в което е хвълен дори в концлагер. Те са история със съвременен адрес. Затова и този роман по-истински се разбира само от читатели, които са наясно с технологията на властта по времето на комунизма.

Сам Талев ще сподели, че в своя роман за Самуил той е поставил „един голям за нас, българите, въпрос – въпросът за държавата. Там са вложени много от ония неща, които са валидни и днес за отношението на нашия човек към държавата и отношението на държавата към човека.”

И допълва: „Романът е наситен с много от големите и малки въпроси за човека и за неговия живот, за човешките страсти и падения, за душевната мощ в човека, за неговите благородни пориви, за все още неосъществените му блянове и копнежи.”

Това е роман за разбирателството между власт и народ, но пречупено през съдбата и върховенството на личността, която съхранява и изразява, както себе си, така и своята народностна същност. Нещо, което комунистическия режим отричаше. Или както казва техният Вапцаров: "какво тук значи някаква си личност". Комунистическият поет никога не може да проумее, както впрочем и комунистическият тип политици, че всяка личност значи, че човекът, а не партията или вождът, е висша ценност. Но Талев внушава идеята за разбирателството между държвници и народ, идея, която за съжаление в историята ни се реализира само след народностна и национална трагедия. Преди това я няма. Ние хулим държавниците си и изпростяваме сами в себеотрицанието си. Но темата е много голяма, макар че новината за това, че и у нас шоумен е учредил политическа партии я прави отново актуална.

Та това правя днес, в почивния си ден в Брюксел. Гледам как не спря да вали, как посред бял ден е мрачно и чета "Самуил, Цар български" на Димитър Талев.