Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

"Черните дупки" в океана

Опасните водовъртежи се оказаха истински и са математически аналог на съименниците си в космическото пространство

В продължение на дълги години се смяташе, че историите за гигантски водовъртежи, които повличат дори кораби в океана, са преувеличени моряшки легенди и не могат да бъдат реална заплаха за корабоплаването. Някои открития от последните години, направени с помощта на сателитни снимки, обаче доказват, че това явление не само съществува, но може да създаде реална опасност за неголеми морски съдове. За учените пък водовъртежите в морето, които увличат всичко в себе си са единствения достъпен за изследване модел на черните дупки в Космоса. Гигантски по своите мащаби, те могат да повлияят върху климата на цялата планета.

Истории за опасни водовъртежи в морето се разказват откакто свят светува. Някои дори смятат, че митичното чудовище Харибда, което завличало цели кораби, е представлявало именно гигантски водовъргеж край бреговете на Сицилия. Векове преди това в книгите на историка Павел Дякон този водовъртеж е описан като праобраз на Харибда и причина за приливите и отливите в океана. Според разкази на древните този колосален водовъртеж всмуквал в бездната всички кораби, плаващи дори на значително разстояние от него.

В късното Средновековие опасните завихряния на морската вода били отбелязвани на картите с предупреждения към мореплавателите. Вероятно най-известното от тях е Маелстрьом на Лофотенските острови край северозападните брегове на Норвегия. То възниква в резултат на взаимодействието на приливни и отливни вълни над дъно със сложен релеф и силно пресечена крайбрежна ивица. Всички тези фактори са причина за мощни турбуленции в пролива.

За първи път то е отбелязано на картата на Герард Меркатор, издадена през 16. век. Но явлението получава световна известност най-вече от разказа на Едгар Алан По „Спускане в Маелстрьом“ от 1841 г., който представя драмата на двама рибари, попаднали в опасните води. Благодарение на таланта на американския писател мрачната слава на водовъртежа достига до наши дни. А по онова време - в средата на 19. век, дори сред учените все още господствала представата, че

на дъното му има гигантска бездна,

която може би се простира чак до Ботническия залив.

За по-голяма правдоподобност Едгар По се позовава на английския енциклопедист Джонас Ръмюз, твърдейки, че собственият му разказ дава „само слаба представа за грандиозността и трагичността на станалото събитие“ (има пред вид събитието, описано в разказа му). „Между Лофотен и Мускьо, пише Ръмюз, дълбочината на морето се колебае от 35 до 40 сажена (64-73 м), но към Верьо тя намалява. . . При висок прилив теченията се устремяват с невероятна скорост към първите два острова, а при отлив ревът на отстъпващото море превъзхожда грохота и на най-ужасните водопади. Шумът се чува на много мили наоколо, при което се образуват водовъртежи с такава широчина и дълбочина, че всеки кораб, приближил се към притегателното им поле, неизбежно се намира увлечен към дъното, където се разбива на късове в скалите. Когато морето се успокои, то изхвърля отломките на повърхността. Моменти на затишие се наблюдават само в паузите между приливите и отливите, които продължават четвърт час. После морето побеснява отново. . . Кораби, шхуни и барки, забравили за необходимостта да се държат по-далече от зловещото място, стават жертва на теченията. Често се случва китове, доплували много близо до водовъртежа,

да стават жертва на неговата ярост;

воплите, които издават, не се поддават на описание. Веднъж мечка, която се опитваше да преплува от Лофотен до Мускьо, бе подхваната от водовъртежа и започна да потъва, изпълвайки околността със сърцераздирателен рев... Дъното е пълно със скали, сред които блуждаят останки от загинали кораби. . . В 1645 г. морето се разбушува с такъв шум и сила, че се напукаха камъните.“

Каква е приликата между черните дупки в океана и тези в космическото пространство, четете в новия брой на сп. "Космос"