БКП, БЗНС и “Звено” са обвинявани, че ползват средства от чужбина

За цялата история на България в периода от Освобождението до края на Втората световна война, в продължение на 66 години, партиите не са ползвали субсидии от държавата, пишат наши икономисти и специалисти по стопанска история. И въпреки трудностите и нарушенията на избирателното право все пак политическите формирования са успявали да оцеляват и и да се развиват без тази специална помощ. Те са намирали други начини да си набавят средства и успешно да водят политическите битки помежду си.

Въпросът с финансирането на партиите е от изключителна важност, тъй като до голяма степен определя политическата система в дадена страна. По определението на българския финансист Николай Неновски именно политическата власт представлява един от най-мощните канали за преразпределяне на собственост и блага. А като се знае, че целта на партиите е да се домогнат до управлението на страната, е ясно че след като организират правителство, те трябва

да върнат услугите

на тези, които са им помогнали да спечелят изборите. Нещо повече - според икономистите точно финансовата подкрепа за дадена политическа сила е начинът за най-изгодна инвестиция с бърза възвръщаемост на средствата. И доколкото такава е практиката и в развитите демократични страни по света, ние трябва да приемем процеса за напълно нормален и естествен. Друг е въпросът със средствата

отпускани на партиите

от държавата под формата на субсидия, разпределяна в зависимост от получените гласове на изборите.

На теория тези средства отиват за развитие на демокрацията, като поддържане на офиси, заплати на служители, както и за провеждане на рекламна кампания за избори. На практика обаче, поне в България е ясно, че нещата излизат извън рамките на този идеален модел. Освен това този източник на средства, макар и легитимен, силно напомня на срастването между партия и държава по тоталитарно време.

В своя монография посветена на финансирането на партиите у нас проф. Георги Манолов разглежда подробно въпроса в исторически план. Като обръща внимание на липсата на институционализирано субсидиране на партиите в края на ХIІХ и първата половина на ХХ век, ученият прави анализ на различните начини, по които тогавашните партии са си осигурявали издръжка. Всъщност по действащите закони единствените в легитимни източници за партийното финансиране са парите от членски внос, дарения и приходите от партийни издания.

А като оставим настрана липсата на достатъчно официални документи за формите, по които е ставало финансирането, тогавашната картина в това отношение също не е никак радостна.

На първо място за формите на

набирането

на средства

можем да съдим по уставите на партиите. По правило в тях става дума най-вече за уреждане на приходите и изобщо няма предвидени механизми за отчитането на разходите им, особено в какво се случва в условията на предизборна кампания. Всъщност участието им в изборите е уредено с избирателен закон чак през 1909 г.

Все пак информация за средствата могат да се намерят в сформираните изборни фондове и създадените кооперации, които реализират непосредствено финансово подпомагане на партиите, от които са създадени.

В това отношение проф. Манолов, който е и ректор на Висшето училище по сигурност и икономика в Пловдив дава пример с отчета на БКП за 1919 г., където е посочено, че в бюджета постъпват 2 217 424,30 млн. лв., от които са разходвани 474 480,80 лв., а останалите 742 933,50 лв. са в наличност, като последната сума е използвана за покриване на разходите на железничарската стачка.

(От 3-та стр.)

Според изследването тогава повечето политически партии приоритетно разчитат на външно частно финансиране - от помощи, дарения и волни пожертвования, което се съчетава със собствени приходи от членски внос. В решенията на Прогресивно-либералната партия например се говори за създаване на т.нар. "партиен апостолат" и за неговото учредяване като особен партиен институт, чиито представители ще изпълняват важни функции по

партийната

агитация

и пропаганда, по набирането на членска маса, по подготовката на кампаниите, по финансирането на предизборната борба и т.н.

И на последно място, при финансирането на българската политика се срещат властваща политическа корупция, всевъзможни рушвети и "търговия с гласове", от които нито една българска власт, партия и политик не съумява да се опази. Например преди близо едно столетие е напълно достатъчно срещу две кила наденица или литър селска ракия да се "убедят" немалко избиратели да гласуват за "правилната" партия.

Затова още от 1880 г. у нас са въведени строги наказания както за подкупването на избиратели, така и за двойно гласуване или осъществяване на вот, без да да имаш право на това.

Купуването на гласове се наказвало със затвор от 6 дни до 1 месец, както и с глоба от 25 до 300 лв. В същото време за подмяна на бюлетини или фалшивото преброяване на гласовете се предвижда лишаване от свобода от една до две години и глоби от 300 до 5000 лв.

Би било логично да заключим, че в края на ХІХ и началото на ХIХ в. в България вече си проличават първите белези и се налагат първите начини и форми на партийно финансиране. Но те по-скоро са израз на инстинкта за партийно самосъхранение (отколкото рефлекс за организирана дейност), доколкото тотално им липсва необходимата институционална регламентация на политическото субсидиране от държавата.

За периода от 1919 до 1944 г. авторът също посочва някои фрапиращи негативни примери. Оказва се, че между двете световни войни у нас е имало изобилие от разнообразни нарушения както на партийното финансиране, така и на изборното законодателство.

Тогава е имало изобилие от изборни извращения - намеса на властта в изборите, побоища над представители на политическите опоненти,

търговия

с гласове,

манипулации и изнудване.

На изборите през 1931 г. административните власти в четири околии - Свиленградска, Ямболска, Оряховска и Пирдопска, правят абсолютно произволни смени на членове на изборните бюра със заповеди, "отнемайки" прерогативите на мировите съдии.

Във Врачанска околия пък смазали от бой представители на левите сили - четирима комунисти ритуално били бити с бичове по меките части (160 удара). През 1920 г. представители на БЗНС дори си облекли специално бели ризи, за да ритат и удрят "по-тържествено" с големи тояги (80 удара на човек) своите политически противници по време на изборите.

Друго нарушение, характерно за епохата, е документирано във Фердинандска, Плевенска, Харманлийска и Пловдивска околия, където системно е нарушавана тайната на вота чрез хора, които раздават желаните бюлетини на избирателите до стаичките за гласуване.

Многобройни са примерите и за купуване на гласове на избирателите. По традиция предизборно се давали и дребни привилегии - който гласува за кандидатите на управляващите, може да си насече безплатно дърва от държавния и общинския фонд.

Така, за сметка на българската държава, съвършено легално са купувани и продавани провежданите парламентарни избори, пише проф. Манолов.

Особено интересно от съвременна гледна точка е, че още от самото начало на българската независима държава започва и търговията с гласове, на която най-податливо било

ромското

население

В книгата си "Улици, хора, събития" Димо Казасов пише, че още в началото на ХХ век циганските гласове са най-евтино купувани от по-заможните избиратели, като по този начин оказвали много силно влияние върху резултатите от изборите. Явно практиката е била толкова масова, че въпреки Търновската конституция, в чийто чл. 86 то е регламентирано за всички граждани над 21-годишна възраст, през 1901 г. се стига до отнемане на правото на българските роми да гласуват.

Освен това тогава е имало т.нар. "зестра на властта". Това означава, че по регламент партията, спечелила изборите, взема най-много от останалите гласове. От несправедливата, но абсолютно законна процедура се ползва БЗНС на изборите през 1923 г.

Практически става така, че едни и същи получени проценти и гласове реално водят до различно разпределение на мандатите между партиите, което ощетява както малките партии, така и такива, които спечелват 49,99%, но не могат да влязат в парламента заради "прекроените" териториални избирателни райони.

Метафората "който плаща, той поръчва музиката" е важала с пълна сила в онези години.

"Нашите партии – пише в тази връзка Ал. Илков – са издигнали до шефове и лица, които са спомогнали на партийната каса или са разходвали голяма сума пари за дадена партийна цел, в повечето случаи – изборна кампания..."

А проф. Манолов подчертава, че заради анонимността е изключително трудно да се открият публични данни за

този вид финансиране

на предизборните кампании в миналото.

Но липсата на субсидии изобщо не означава, че партиите не са имали достатъчно източници на финансиране. Тогава и у нас по подобие на другите страни с демократично управление в света се поставят основите на навлизането на корпоративното финансиране в политиката, т.е. частните интереси намират отражение и в политическия живот на страната.

През 1937 г. обаче с цел да се отдели политиката от бизнеса е приета специална наредба закон за избиране на народни представители, с която се забранява да се издигат за кандидат-депутати директори, членове на управителни и контролни съвети на търговски и кооперативни дружества, на представители на държавни учреждения, участници в общински и държавни предприятия и др. За всички тях е предвидено, че за да вземат участие в изборите, трябва да са напуснали длъжностите си най-малко три месеца преди тях.

Какви средства са получили партиите у нас преди Втората световна война от чужбина, четете в печатното издание