Няколко са причините за разделението на източната и Западната църква. Основната е борбата за власт между патриарха на Рим – папата, и патриарха на Константинопол – Вселенския патриарх. С разпространението на исляма през седми век от петте патриаршии – в Антиохия, Александрия, Йерусалим, Константинопол и Рим, влиянието си запазват само последните две. Така още повече се засилва борбата между двата града за надмощие над християнския свят.

Римският епископ винаги е имал особена тежест за християните – та нали самият Исус казва на Петър според Новия завет, че той ще бъде камъкът, върху който ще изгради своята църква.

Аргументите на Константинопол

са главно политически и военни. Причината е, че докато в Западна Европа цари хаос след разпадането на Римската империя, Византия е стабилна държава с изградени вече традиции, силна войска и флота и силно политическо и религиозно влияние над своите съседи.

Друга важна причина са разликите в религиозните схващания. Още в началото християните от отделните части на Римската империя имат някои различия във вярата си и се опитват да приемат общовалидни правила. Важна стъпка в решаването на въпросите за канона е свиканият от императорите Констанс и Констанций II ІІ канонотворчески събор в Сердика. За съжаление той не успява да постигне пълно съгласие. На Сердикийския събор защитникът на Православието св. Атанасий Велики е оправдан и възстановен за александрийски епископ. Недоволните от развоя на събитията около 80 ариански духовници, предимно от източните провинции на империята, се оттеглили на свой събор-продължение във Филипопол.

Различията се формират през векове на относителна изолация. През 589 г. на събор на испанската църква в Толедо е променен основен постулат в християнството - Символът на вярата. Приема се, че Светият дух произлиза от Отец и Син, които са равноправни. През следващите векове тази доктрина се разпространява във Франкската империя. Макар и малко неясна, тази формулировка се превръща в крайъгълен камък, който пречи да се изгладят различията между двете църкви. В Източното православие постулатът остава непроменен - признава се единствено Отец за източник на Светия дух.

Налице са и други различия – на Изток се говори гръцки, а на Запад латински. Има разлики и при определянето на епископи и свещеници. Освен това във Византия светската власт е над религиозната – императорът назначава и отстранява патриарсите, докато на Запад е обратното - всеки владетел се нуждае от благословията и одобрението на папата, за да може да управлява.

Голямото разделение

между последователите на Христос от ортодоксалната църква, установена в Константинопол (днес Истанбул) и базираната в Рим католическа църква обаче е през 1054 г. То е известно като Великата схизма.

Разколът между двете църкви настъпва в момент, в който Василевсът е зависим от военен съюз със Запада заради нахлуващите норманди. Константинополският патриарх, уплашен че ще трябва да се подчинява на папата, профилактично анатемосва и изгонва латинските свещеници от византийската столица и обявява католическите обреди за покварени. Папата не остава по-назад и написва писмо до патриарха, в което анатемосва самия него. Стигайки до Константинопол, писмото на вече починалия папа докарва Византия почти до гражданска война. Последната решаваща крачка за разколa между двете църкви е завладяването и опустошаването на Константинопол от латинските рицари през 1204 година. Оттогава окончателно християнството се разделя на две течения - православие и католицизъм. Историята на нашата църква също се преплита с този голям религиозен разкол. С цел да получи титла от Светия престол цар Калоян влиза в кореспонденция с папа Инокентий III. Изпратен е кардинал Лъв, който го коронясва за rex Bulgarorum et Blachorum, правейки го единствения български владетел с католическата титла крал. Впоследствие след войната с кръстоносците обаче нашата църква се завръща на подчинение към Цариградската. Преди падането на Константинопол под турско робство, а и във вековете след това има много

опити за повторно сближаване

За съжаление всички те са неуспешни. По-голям пробив в това отношение е постигнат през ХХ век. По времето на папа Павел VІI и Вселенския патриарх Атинагор взаимните анатеми са вдигнати и се открива възможност за сближаване, но двете християнски деноминации.

Успоредно с това се засилва и движението за икуменизъм – обединяването на християнските деноминации в едно цяло. Любопитно е да се отбележи, че у нас по време на тоталитарния режим главно по политически съображения православната църква в НРБ е особено активна по тези въпроси. Освен това Тодор Живков и дъщеря му Людмила правят посещения на Светия престол.

Въпреки историческите натрупвания именно сегашният папа Франциск отбелязва пред Вселенския патриарх, че “след срещата между патриарх Атинагор и папа Павел VI, след Втория ватикански събор, Светият Дух им дава възможност да възобновят братския диалог”.

Известна е и концепцията на съвременната католическа църква за двата големи клона на християнството, формулирана от папа Йоан Павел II, като “двата бели дроба, с които диша Европа”.

"В свят, ранен от конфликти, единството на християните е знак за надежда, който трябва да се излъчва все по-видимо", доразвива тази идея папа Франциск в свое слово.