Край бесилката на Апостола ще застанат онези, които след месец ще ви призовават да гласувате за тях. Белокос малоумен истерик ще крещи в мегафона, до него ще стои подпийнал дебел доносник от държавна сигурност и ще фъфли кротко. За тях Левски е бизнес. За тях Левски е просто някакво средство да влязат пак в парламента и да мишкуват още няколко години.

Тези не са от моя народ.

Моят народ презира доносниците и мерзавците.

Моят народ плюе върху онези, които стъпват върху гробовете на национални герои, за да се качат в държавния мерцедес.

Когато има помен, моят народ не крещи в мегафони, а смирено притихва и си задава въпроси:

Какво означават четирите въпросителни след думата “народе” в тефтерчето на Левски?

Защо изхвърлихме костите на Апостола, погребани в черквата “Света Петка Самарджийска”, и сега не знаем къде е гробът му?

Защо братът на Левски – Петър Кунчев, опълченец от боевете при Шипка, загубил крака си и едното си око в сраженията за освобождение на България, умира като просяк по улиците на Карлово – забравен и изоставен от всички?

Опазихме ли републиката чиста и свята?

Свободни ли сме наистина или сме още роби?

Тягостни въпроси.

Ония с мегафоните не си ги задават. За тях Левски е просто бизнес. Част от предизборната кампания. Ще покрещят край бесилката му, а после ще отидат да пият някъде и да пресмятат колко гласове трябва да купят, за да влязат пак в парламента.

А след две седмици – на трети март, пак ще се разкрещят. И няма да ги е срам.

Тия не са моя народ.

Докато те са там, аз няма да отида до бесилката.

Ще посадя една незабравка в градината си.

И ще помълча.

Бог да прости Васил Левски.

От ivosiromahov.com