По традиция, когато си отиде някой държавник, е прието винаги да се пише добро, но вероятно за никого от политиците на прехода не могат да се кажат толкова добри думи, колкото за вицепрезидента Тодор Кавалджиев, който почина на 7 февруари тази година. С реални заслуги - прекарал цели 11 години в комунистическите затвори заради идеалите си за демокрация и свобода, той им остава верен до края на живота си, свидетелстват негови близки пред “168 часа”.

А със своите пословични добродетели - честност, скромност и доброта, бившият вицепрезидент е оставил само добри спомени дори и у политическите си противници.

Забележително е, че въпреки високия пост, който заема между 22 януари 1997 и 22 януари 2002 г., Кавалджиев не прие никаква облага, а само помага на всички обикновени хора в нужда, които са се обърнали за помощ към него.

Интересна случка по този повод разказа ексшефът на кабинета му и бивш министър на отбраната Николай Ненчев пред телевизия “Европа”.

В последните

дни от мандата му

от президентството му купили един апартамент в “Красно село”, разказа Ненчев. Кавалджиев не знаел, а разбрал чак когато са му начислили данъци за жилището.

“Попита ме: Какъв е този апартамент? - разказа Ненчев. - Ами, казвам, от президентството в последните дни са го купили за вас. ”Отиди веднага и го върни!“ Ама ти няма къде да живееш, казвам – живееше в двустайно жилище заедно с дъщеря си и със зет си. “Няма значение, казва, върни го.” Такъв беше Тодор Кавалджиев."

“Кръв кръв не измива” и “насилието ражда насилие”. обичал да казва Кавалджиев, когато помилвал осъдени на смърт преди въвеждането на мораториума върху смъртното наказание у нас. Негови съратници от годините на съпротивата срещу тоталитаризма също имат прекрасни спомени за достойното му поведение.

“Били сме заедно в затвора в Плевен. Там той се държеше честно и героично – разказва пред “168 часа” неговият съратник Петко Огойски. - Още като 11-годишен влиза в ЗЕМС – Земеделския младежки съюз. Със свои съученици създават “Оранжева гвардия”, каквато е имало по времето на Стамболийски. По едно време тя е разкрита и са ги вкарали всички в затвора, а неговата присъда е най-голяма, защото е главен организатор.”

Кавалджиев е роден на 26 януари 1934 г. През 1952 г. е пратен в затвор в Хасково заради опит за възстановяване на Съюза на земеделската младеж.

Получава присъда

от 12 години,

от които излежава 11 в различни затвори из страната - в Пазарджик, Стара Загора и Плевен. На два пъти е въдворяван и в лагера в Белене. На процеса прокурорът на няколко пъти изразявал съжаление, че не може да го осъди на смърт, защото му оставала още една година, докато навърши пълнолетие. Въпреки всички репресии и огромния натиск Кавалджиев не се съгласява да подпише декларация за сътрудничество с комунистическата власт.

“В моята книга “Записки по българските страдания” съм писал за него. “БЗНС-Никола Петков” вече беше забранен в онези години – продължава Огойски. - Комунистите вкараха две трети от нас земеделцитв затвора, а една трета от съюза начело с Александър Оббов си присвоиха. Имаше един период, в който всички от нас, които са горе-долу с име на водачи, ги вкараха в плевенския затвор. Тогава той беше изпратен за 20 дни в наказателна килия.

Там го подложиха

на глад и студ,

за да подпише декларация за приобщаване към народната власт. И трима-четирима души, които бяха по-скоро случайно вкарани в затвора, не издържаха и подписаха. Тодор не подписа, разбира се. Не се огъна. Но след като излезе на свобода, той извърши и друга една добра работа. Проучваше съдбата на загиналите и репресирани дейци на земеделския съюз. Във в. “Земеделско знаме” излизаше и такава рубрика, защото 83 на сто от репресираните в България са земеделци. Възстанови живота и мислите, имената на стотици такива хора. Помогна ми да създам и моята епопея, както я наричат литературните критици, и двамата си споделяхме информация за

избитите

от комунистите

После взе доста екземпляри от книгата ми в кабинета си, за да я разпространява. Светла, добра личност. Винаги наблягаше на животрептущи проблеми. На маса места откривахме заедно паметници, като например този в Сливен, един от центровете на съпротивителни силите в България. Там 105 души за първи път създават отряд на горяните – горе на Сините камъни са били завладели територия нашите хора и после са разгромени.“

След затвора заради присъдата и досието си на неблагонадежден към “народната власт” късно се записал студент по счетоводство в Свищов, не се сбъднала младежката му мечта да научи испански език.

Бившият вицепрезидент е сред основателите на СДС в родната си Стара Загора. През 1989 г. участва дейно във възстановяването на БЗНС “Никола Петков”. Сподвижникът му в тази мисия Динко Пейчев си спомня във фейсбук как са наливали заедно основите на синята партия в града. И как Кавалджиев носел винаги куфарче, в което слагал Библията. Помни се случка от

времето

на Георги Първанов

от лятото на 2011 г., когато президентът е в местността Янини грамади за възпоменателен събор за 88 г. от убийството на Александър Стамболийски. Там попада на Кавалджиев, който продава книги и който се обръща към държавния глава с думите: “Елате, г-н президент, да видите един беден вицепрезидент, когото оставихте без пенсия.” Тогава Кавалджиев обяснява пред “24 часа”, че живее с 350 лв. на месец от НОИ, за разлика от останалите президенти и вицепрезиденти, които имали персонални пожизнени пенсии от 1500 лв.

Избран на 3 ноември 1996 г. за вицепрезидент на Република България, встъпил в длъжност през януари 1997 г. Той е и един от първите, които публично се изказват за неблагополучията в управлението на СДС.

Но както по време на мандата, така и след него Кавалджиев не крие разочарованието си.

“Много по-големи държави нямат вицепрезиденти. Когато се гласуваше Конституцията, противниците на институцията вицепрезидент (ако е имало такива!) мълчаха и приеха тя да съществува. Но когато заех този пост, пет години непрекъснато дърдореха колко ненужна е тази длъжност. Защото бях аз – репресираният жестоко от комунистите, а не червен генерал или друг номенклатурчик. А имаше и такива, които бръщолевеха неистово: Това е място за “излежаване”, въпрос на политически морал!”, разказва той в едно интервю за времето, когато е бил в президентството.

Докато е във властта, Кавалджиев първи алармира за корупционни практики и за това, че бивши номенклатурчици и ченгета от ДС най-активно овладяват предприятия и мощности

в процеса на приватизация,

като често просто ги източват и унищожават. Оценката му е, че пишман политици са провалили от лакомия шанса на демокрацията в България. Това е единственото, което той не може да прости на политическата класа у нас, всичко друго е намирал сили да прости. Приживе споделя с болка, че неговият идеал за България не само като свободна, но и като социално справедлива държава не се е осъществил. Както и мечтата му за обединение на земеделците, за която е работил цял живот.

“Помня го още от времето, когато бях журналист в Смолян – невероятен човек”, казва и писателят Христо Стоянов. “Беше взел да чете книгите ми и по-късно, вече в президентството, ми ги показа в кабинета си: Виж “Помакинята” (книгата ”Скритият живот на една помакиня“ от Христо Стоянов – бел. ред.) съм ти я заключил тук жена ми да не види какво чета. Много я харесваше. В Плевенския затвор е бил заедно с писателя Йордан Вълчев и с един мой вуйчо, осъден по така наречената “Гигенска конспирация”. Условията там са били ужасни – били са по-няколко човека в килия и са спали на смени, защото нощно време надзирателите са заливали пода с вода и е трябвало да се побират на най-горния нар.”

Писателят си спомня как докато е на поста си, Тодор Кавалджиев

помагал на бедни и нуждаещи се хора

“На пръв поглед като го видиш, не можеш да повярваш дори, че е борбена личност, защото беше много мек и благ човек, а всъщност той отстояваше позициите си. Живееше натясно в в София заедно със семейството на дъщеря си. Нормално е да му дадат някакво жилище, но той отказал. Обикновен човек, не беше от типа "интелектуалец". Безкрайно честен. Веднъж, когато ходих при него, ми казва (имал е приемен ден): “Кажи ми какво да направя за тези хора. Дойдат, оплачат се – дам на тоя 20 лева, дам на друг 20 лева и в един момент се оказа, че нямам пари, и се обадих на жена ми да ми донесе още пари.” А е могъл да бръкне в касата, бе мама му стара, могъл е да вземе и да каже: “Утре ще ги върна”, но този човек не можеше да си позволи такова нещо. Чак накрая разбрах, че е с 350 лева пенсия. Беше прекалено честен човек, ако това е достатъчно да обясни нещата.”