Непознато семейство ме покани в дома си, бяха изгубили син, с когото сме родени на една дата, разказва артистът

Преди близо две десетилетия актьорът Димитър Маринов се впуска в шеметно приключение - започва от нулата да гради живота си в Америка. Стъпка по стъпка стига до Холивуд и днес е част от екипа на един от най-добрите филми за годината - фаворита за пет статуетки “Оскар” “Зелената книга”. “168 часа” разказва неговата невероятна житейска история в трета и последна част.

През 1990 г. Маринов е на турне в САЩ и Канада с музикален спектакъл заедно с Андрей Баташов и други колеги. Тогава съзира шанс да остане.

“Избягах от аерогарата, където бяхме цялата група - разказва актьорът. - Бях с един куфар, пълен с боклуци. Единственият, който знаеше, че ще оставам, беше Андрей. Имах само една банкнота от $50 в джоба. Щом извикаха нашия самолет, аз лека-полека поех към ескалатора и се измъкнах. Отвън скочих в едно такси, подадох банкнотата на шофьора и му казах единственото, което знаех на английски - Даунтаун.

Шофьорът даде газ и поех към новия живот. После се оказа, че до Даунтаун било само $17, но той ми взе всичките 50.

Нито за минута не

се поколебах

да остана. Чаках от много отдавна. Трябваше да избягам от “свободата” в България. Всички видяхме какво ни донесе тя през следващите години. Не бягах, просто търсех новия си път. В България усещах тавана, виждах бариерата. Имах предчувствието, че нещата няма да се развият, както всички мечтаеха и се надяваха. Много хора ми казваха после: “Ти у нас щеше да си като цар!”, а много колеги: “Митак, добре, че не си тук, иначе ще сме безработни”. Или пък: “Ти избяга, спаси се, предаде се”. Може да го тълкувате, както ви е удобно. За мен въпросът бе, че условията в България можеха да ми осигурят нещо, което не ми беше достатъчно. Всеки един от нас е роден някъде без избор, но животът му след това зависи от него.”

Така Димитър остава в Ноксвил, Тенеси. Без да познава никого и без всякаква подкрепа - точно както желае. Да провери дали ще успее сам, или ще се провали. През годините посреща и изпраща много други българи, защото Америка не е за всеки, но той не се плаши от нея.

“Спях в една разбита и изоставена сграда - бивша фабрика за кафе. Отидох да свиря на един фонтан, знаейки от Европа, че където са фонтаните - там е центърът на града. От сутрин до вечер свирех, но почти нямаше хора. По-късно разбрах, че това всъщност е бизнес центърът на града, а живият Даунтаун е три преки по-надолу. На втория ден при мен дойдоха трима души с камера и микрофони. Не се разбрахме отначало, но после на немски език една дама ми обясни, че те са от 10-и канал на NBC. Идват да ми вземат интервю за новините в 5 часа, защото съм

първият, който свири на жив инструмент на улицата.

В Ноксвил никой никога не го бил правил. Казах: “Хубаво!”. Зададоха ми няколко въпроса, разказах за себе си. И толкоз.

На следващия ден пак си свиря и пристигат едно момче и едно момиче - 19-годишни. Послушаха ме известно време, а като спрях да си почина, той ми сложи $10, а тя дойде и ми заговори на немски. Каза ми, че момчето и неговите родители са ме гледали по телевизията. И решили понеже са евангелисти християни, много вярващи, - че искат да ми помогнат. Затова ме канят на обяд да го обсъдим. Тогава малко се шокирах, стегна ме шапката и си казах: “Ето, ДС ме откри!”. Нямах обаче какво да губя.

След час дойде това семейство - Майкъл и Пеги Шърли, много приятни хора, около 50-годишни. Отидохме в един тузарски ресторант заедно със сина им и момичето, което превеждаше. Те ми казаха, че не искат нищо, освен да ми помогнат да започна новия си живот в Америка, и го правят като християни, които искат да подкрепят един млад и талантлив човек. Много ме докоснаха.”

Тогава се случва и много любопитна ситуация. Майк Шърли пожелава Маринов да му каже нещо на български без никакви жестове, за да провери дали ще го разбере. Тогава българинът казва, гледайки го право в очите: “Подай ми солта и пипера”. И след секунда Майк посяга и му подава точно тези подправки. Всички около масата се шокират от този експеримент и го приемат за знак. Семейството приема Димитър в дома си, а той започва усилено да учи английски.

“Минаха три седмици, след което трябваше да отида на интервю пред съдия като политически емигрант. С мен бяха Майк и Пеги. Задаваха ми въпроси. На питането “Кога сте роден?” отговорих: 6 октомври 1964 година. Тогава внезапно Пеги получи припадък. Спряха процедурата. После Майк обясни на съдията, че точно седем години преди да отида при тях, те са загубили по-големия си син в катастрофа с мотор. Той е роден на 6 октомври 1964-та. Майк каза, че, изглежда, Бог ме е изпратил да заменя сина им. От този момент те бяха категорични, че ме взимат като син и не ги интересува процедурата. Съдията обясни, че няма как да ме осиновят, защото бях пълнолетен, но, изглежда, няма проблем да получа статус за зелена карта. Последваха

прегръдки, сълзи и заживях при тях.

Много се сплотихме. Особено с Майк станахме наистина близки.”

Така господин Шърли започва да мисли и за бъдещето на своя “намерен” син. Той му дава различни бизнес съвети и му казва, че за да успее, трябва да работи за себе си. Семейството има и къща в прочутите Смоки Маунтинс, на 70 км от Ноксвил, където се намира парка “Доливуд” - с атмосфера на типичния Див запад. Там най-големият бизнес се оказва този на художниците еърбръш, които рисуват с въздушни пистолети по тениски, коли и т.н.

“Рисувам от дете. Там се захласнах да гледам един Томи, който се оказа най-добрият в целия град. Майк ми каза, че ако се науча на тази техника, ще правя безумни пари. Най-ниското, което един еърбръш артист печелеше на ден, бе между 350-400 долара. Томи не падаше под 1200-1300. Виртуоз. Така Майк ме заведе при него да ме пробва дали мога да рисувам. Той ми каза, че съм по-добър от него. Даде указания на Майк откъде да купи учебник и още какво друго ми трябва. Сложих едно легло в гаража и една седмица правех само това. После отидох при Томи на изпит. Взе ме за асистент. После поех сам. Много бързо влязох в най-високия стандарт.”

През септември 1991 година обаче Маринов решава да се завърне в България,

където е оставил своята голяма

тогава любов.

Актриса. Двамата имали уговорка, ако не му потръгне в САЩ, да се върне, а ако успее да се нагоди, да я изтегли при него. Семейство Шърли правят всичко възможно и издействат виза на момичето. То обаче не изчакало своя любим и си намерило друг.

Така тя отказва визата пред стъписания си баща. Димитър пък с последна надежда се връща за нея, но любимата му отново отказва да го последва.

Тогава все пак актьорът решава да се възползва от връщането си и да завърши ВИТИЗ, като си вземе всички изпити накуп. Крикор Азарян, в чийто клас е, му обяснява, че никой не го е правил дотогава. Маринов не се отказва, получава разрешение от всички преподаватели и ректора. За 22 дни взима всичките си изпити. Остава му само държавният по актьорско майсторство. Азарян иска от него моноспектакъл или пиеса. Тогава обаче се оказва, че Димитър трябва веднага да се върне в САЩ, защото през май е изпитът му за зелена карта. Азарян побеснява и му заявява, че няма да му даде този изпит никога, ако не го защити действително.

През 1994 година актьорът се връща отново в България. Неговият клас завършва. Той участва заедно с Мишо Михайлов в първия мюзикъл у нас “Сто и един далматинци” в НДК. Участва в подготовката и на първия коледен “Бъдник”. Азарян обаче отново не му дава изпита. Маринов се връща в САЩ. Няколко месеца по-късно неговият учител му се обажда и му казва, че гостува в Америка и иска да се видят.

“Обясних му, че не мога да отида до Питсбърг в този момент, но ако той дойде до Калифорния, ще му платя всичко. Тогава той ми призна: “Съжалявам, Митко, за начина, по който те третирах, но за мен ти бе особен и специален човек. И от ревност аз не подходих правилно. Щом се върна в България, ще ти подпиша изпита”. Малко по-късно ми бе изпратена дипломата по пощата.”

Затворил вече страницата ВИТИЗ, Димитър се хвърля в бизнеса, защото в Щатите всичко е много лесно, стига човек да има желание.

“Първо отворих кафене в една болница в Сан Диего. Купих го за $10 000, като ги взех назаем срещу 30% лихва за 11 месеца.

Всички казаха,

че съм луд.

Върнах парите за 9 месеца. На 11-ия месец имах достатъчно, за да купя и супената кухня от другата страна на улицата, която превърнах в кетъринг “Балкан”. В следващите 3-4 години станах много известен в сферата и спечелих награди. После през 1998 година се запознах с една дама. Тогава свирех по заведения в едно джаз трио с Игор Куценок, бившия съпруг на Мариана Димитрова, и Вальо - басист от българската група “Маратон”. Така срещнах главния маркетинг директор на репертоарния театър на Сан Диего. Тя ми каза, че съм много артистичен, а аз й обясних, че може би е, защото съм актьор. Тази дама ми заяви, че трябва да работя в театъра, но аз й признах, че езикът ми не е толкова добър. Тогава тя предложи да покажа, че съществувам, пък другите да преценят. И то като режисирам спектакъл, който тя е готова да продуцира и спонсорира.

Така с 5000 долара поставих “Плешивата певица” с непрофесионални актьори. Играхме 15 представления пред пълни салони и 3 за най-големите университети. После започнах да правя уъркшопове. Създадох име.

През 1999 година ме поканиха на прослушване за “Коледна песен” на Дикенс. Един от актьорите в главните роли се скара с режисьорката и тя го изгони. Аз го замених. Стана фурор. Директорът на театъра ми предложи договор. През следващата година имах 4 главни роли и спечелих наградата на публиката с една от тях.”

Покрай уъркшоповете, които води, има и такива за аматьори - така Маринов се запознава със своята съпруга Дженифър. Тя е завършила икономика, но има желание да се пробва като актриса. Явява се пред българина. След три сесии Димитър съвсем откровено й заявява, че изобщо не става.

“Обясних й, че това не е професия, а начин на живот. Месец по-късно се засякохме отново след едно представление. Тя дойде при мен и се пошегува: “Сега вече не си ми учител, какво ще кажеш да се опознаем”. Казах: “Защо не?”.

Излязохме още два пъти и на третия нещо у мен се преобърна. Изпитах едно топло усещане, че това е човекът. Казах й: “Искам да се приместиш при мен. Така ще проверим дали можем да имаме бъдеще. Имаш време да помислиш до утре!”. На другия ден тя се обади:

“Къде е адресът? Идвам с багажа”.

Оженихме се през 2003 година. През 2005-а се роди синът ни Йордан. Дженифър избра името. Искаше да е българско. Дадох й списък с 200 имена и когато се роди, тя избра това. На моята майка. Разплаках се.”

През 2007 година семейството се впуска в авантюра - заживява в Коста Рика, където Маринов отваря ресторант, разбира се, със сцена. След три години се завръщат в Америка, за да започне синът им училище. Години по-късно като на майтап актьорът атакува Холивуд. Неговият приятел тогава Башар Рахал го нахъсва.

“Никога не съм имал слабост към киното. Аз съм театрал. Тогава Захари Карабашлиев ми направи снимки, Рахал - някакво резюме, пуснахме ги по разни агенции. За две седмици имах куп покани за интервюта.

От актьорския отдел на моделската компания Wilhelmina ми предложиха договор и подписах. Снимах се в реклама с Аштън Къчър и във филма “Мъже от стомана”. В същото време у нас пък играх в последния филм с Катя Паскалева и с Тодор Колев - “Бина”. И се заредиха прослушвания.”

Холивуд отваря вратите си за нашия артист. Днес самият той казва, че не съжалява за нищо в своя живот, достоен за филм, който да обере наградите “Оскар”.

“Бих изживял живота си по

същия начин

- даже още по-идиотски и още по-шантаво.

Казвам и на синовете си: “Единственото най-тъжно нещо, за което може да съжалявате, е изгубеното време. Дори да правите грешки и глупости, няма да съжалявате. В момента, в който вземете едно решение, то ще бъде най-правилното тогава, защото 15 минути по-късно ще сте по-възрастни и мъдри. Бъдете горди от стъпките, които правите.” Това, което съм научил от своя живот, е: ежедневните решения взимам с разума си, дългосрочните - със сърцето си. За нищо не съжалявам. Предпочитам да моля за прошка, отколкото за разрешение.”

Четете още: 

Димитър Маринов: Невена Коканова ме научи: Не търси признание от критици и колеги, а спечели сърцата на публиката!

Димитър Маринов, който впечатли Холивуд: След опита ми за бягство с “Ориент експрес” ДС ме мъчи 40 дни в килия №13, по-късно в №12 бе Живков