Лекарят на годината д-р Цветко Георгиев: След трагедията в “Индиго” децата постъпваха едно след друго, все едно няма край
l Родители идват и казват: “Никога няма да ви забравим!” Това е безсмъртието на делата
l Спасявал съм човешки живот и в извънработно време
Д-р Цветко Георгиев бе удостоен с големия приз “Лекар на годината 2018” от столичната колегия на Българския лекарски съюз, която за първи път връчи награди в девет категории по идея на своя председател д-р Асен Меджидиев. Те са признание за водещи специалисти от София, чийто труд развива медицината и академичността в столицата и в цяла България. Така най-значимото отличие отиде в ръцете на спасилия безброй детски животи д-р Георгиев, който завежда отделението по хирургия на новороденото и вродените аномалии в “Пирогов”.
В интервю за “168 часа” специалистът призна, че има цена за отдадеността на лекарската професия и той винаги е бил готов да я плаща в замяна на удовлетвореността от това да среща някога, случайно или не, своите пораснали пациенти.
-Д-р Георгиев, колко безсънни нощи и спасени от вас детски живота стоят зад приза “Лекар на годината”?
- Знам колко години стоят зад него, но никой не е броил дните и нощите. Работя вече 26 години, от които 4 - обща хирургия, а останалите 22 съм отдаден изцяло на детската хирургия. През 1996 година започнах работа в отделението по хирургия на новороденото и вродените аномалии още по времето на професор Боянов. Именно той беше човекът, който ме въведе в областта. С негова помощ и тази на доцент Панов всъщност избрах тази професия и останах в нея.
- Чувствате ли, че настоящото признание ви задължава дори повече, отколкото ви ласкае?
- Никога не съм се ласкаел от каквото и да било в моя живот. Винаги съм бил здраво стъпил на земята и съм имал изключително критично отношение към себе си. Такъв съм и към своите колеги - държа всички да работят максимално добре и да преоценяват непрекъснато работата си. От друга страна, с какво да ме задължава тази награда?! Смятам я за оценка на работата на всички в моята област, защото само един човек не стига за постигането на търсения резултат. Усилията на един не биха могли да се увенчаят с успех без останалите. Ако чудото на живота е създаването и раждането на едно дете, то да бъде спасен неговият живот при наличието на аномалия, е чудо на медицината.
То само по себе си е един нелек процес, в който вземат участие много специалисти - неонатолози, анестезиолози и т.н. Изключително важно е и доверието, което ни гласуват родителите. Представете си как те научават още в самото начало, че детето им има аномалия, и трябва да направят сериозен избор - да прекъснат бременността или да понесат нещастието и тревогите от предстоящите оперативни намеси и лечение. Такива разговори ми се налага да водя по десетина пъти в месеца. И за моя радост хората изпитват огромно доверие към нас, за да съумеят да вземат такова решение, след което да поверят детето си в ръцете ни. Тяхната вяра в нашите възможности ни дава сила. Борбата, която последва, е едно изключително изкуство, в което участват много колеги. За да може след това да срещнеш случайно един ден пораснал пациент или неговите родители, които да ти припомнят стореното и да ти благодарят.
Наскоро се срещнах с едно 21-годишно момче, което някога имаше две много тежки вродени аномалии на хранопровода и на червата. При него имаше седем оперативни корекции. Днес е прекрасен млад мъж, студент, учещ в Италия и спортуващ. Напълно пълноценен за обществото индивид, който мина през чудото на медицината.
- Винаги ли сте искали да работите с деца?
- Първоначално исках да работя с възрастни, защото при тях има много интересна патология, която ме е предизвиквала. Възхищавал съм се и се възхищавам на колеги, които и днес извършват уникални операции. Не съм имал стремеж да работя с деца, но животът ме постави в такава ситуация, че ми предложиха тази работа. Трудно приех, но не съжалявам. Радвам се, че взех това решение, защото проблематиката, с която се занимавам, е много разнообразна и е предизвикателство към лекаря и към хирурга, чиито възможности не ограничава. Позволява ми голяма доза лични, индивидуални решения, така да се каже - творчество.
- Изграждали сте хранопровод на 14-месечно бебе с вродена липса. Как подходихте към тази тежка интервенция?
- На година извършваме доста такива операции. Има поне по 13-14 деца, при които се налага да се правят такива оперативни намеси. Това са реконструктивни операции. При някои от тях можем да се справим още в самото начало, при други се налагат заместващи операции и други органи да поемат функцията на липсващия. Така че тази интервенция е само една от многото такива. Помня много пациенти и особено тези, при които усилията са били големи, лечението е било продължително, имало е неблагополучия или отклонения, за да се постигне накрая успех. Всяка една оперативна намеса, дори и най-обикновената, има своята сложност и значение за родителите. Дори най-баналната и рутинна операция предизвиква страхове и трепети в душите им, а нашата отговорност към всеки пациент е с еднаква стойност.
Както вече казах - това, което винаги ми е давало сила, е безценното доверие на родителите. Без то да съществува, нищо не може да се случи. В момента в нашата страна има огромна криза на доверие и това е много негативна тенденция, която не позволява на нашето общество да има спокойно и устойчиво развитие.
- Винаги ли търсите начин да постигнете чудо дори при на пръв поглед безизходни случаи?
- Не толкова стремеж към чудо, а към осъществяването на това, което не само да е от полза на пациента, но и да не му вреди. Така са ме учили моите учители.
Ако самата операция няма да подобри състоянието на пациента, а ще доведе до дискомфорт или нарушена социална адаптация и психични проблеми, по-добре хирургът да не си я поставя за самоцел. Нека направи не толкова впечатляваща и атрактивна интервенция, а такава, която ще бъде полезна. За мен винаги е съществувала такава морална дилема и затова се стремя да осмислям и извършвам оперативни намеси в полза на пациента, а не за задоволяването на егото на хирурга. Случвало се е да се сблъсквам в световен мащаб с извършването на операции, в които не съм виждал удовлетворителен смисъл.
- Днес спомняте ли си своята първа операция?
- Да, разбира се. Бе най-стандартната, баналната и често извършваната - апендектомия, отстраняване на апендикс. Съвсем елементарна в сравнение с патологията, с която се занимавам сега. Тогава бях малко притеснен, защото току-що бях завършил и бях започнал работа в Ботевград. Човекът, който ми асистира на тази оперативна намеса, вече не е между живите. Той стана мой приятел във времето. Изключително ерудиран хирург, който тогава ми каза: “Не се безпокой, ще се справиш”, а аз бях на един ден работа. И до днес си спомням с добри чувства за този период, когато имах притеснения, трепети и се питах как, защо правя и дали изобщо знам какво правя.
- Как ви се отрази трагедията в дискотека “Индиго”, за която казвате, че е сред най-тежките случаи в кариерата ви?
- Тежките случаи са много и най-различни. Има такива, които са на самата операционна маса, когато състоянието на пациента е критично, когато имаме ситуация, при която можем да загубим пациента и трябва да се справим на секундата. Тогава времето буквално спира, разтегля се като понятие. Повечето хирурзи познават този феномен.
Не искам да се връщам към трагедията в “Индиго”. Тя бе тежка не толкова като работа с пострадалите, а в психоемоционален план - като събитие и осъзнаване на цялата мъка на засегнатите. Тези деца постъпваха при нас едно след друго и сякаш нямаха край. Тогава аз бях дежурен. Беше тежко преживяване. Много екипи се включиха. Не искам да ровя в тази рана изобщо, защото осъзнавам горчивината, която все още носят всички хора, застигнати от тази трагедия.
- Как съумявате да продължите след загубата на живот и когато липсва всякаква надежда?
- Не мога да кажа. Вероятно имам някакъв имунитет. Повечето ми колеги хирурзи, които работят интензивно и са изградени специалисти, имат същия имунитет. Тоест някак съзнанието се справя само. Вършим си работата, стремим се към отличен резултат, вървим напред и забравяме всичко, случило се в миналото, за да можем да поемем следващия случай. Това, което идва, бъдещето, движи съзнанието ми.
Затова не помня много от пациентите си и ситуациите, но във времето те изникват отново в определени моменти. Мога да ги извадя от себе си, защото те остават у мен по някакъв начин. Напрежението иначе е огромно. Неслучайно най-висока смъртност, и то в ранна възраст, има сред хирурзите. Някой беше казал, че сърцето на хирурга, докато оперира, е в систола дори когато е в диастола.
- Има ли цена, която плащате в човешки план заради професията си?
- Вероятно има - личното ми време и това, от което лишавам своите близки, семейството и децата си. Бих искал да преживея неща, от които се ограничавам, защото няма как да ми се случат времево. Не мога да си позволя свободата, която обикновеният човек има. Нито на движение, нито на лични решения заради отговорността, която идва от професията ми. От друга гледна точка удовлетворението от постигнатото и това, че си помогнал, не могат да се сравнят с нищо. Заради тях съм готов да плащам цената. Въпросът е, че и близките ми трябва да я плащат. Благодаря им изключително много, че ме подкрепят и разбират.
- Понякога “носите” ли работата си вкъщи?
- Не. Не коментирам нищо у дома. Работата я нося у себе си, но не и вкъщи.
- Кой е най-ценният урок за живота, който сте се постарали да предадете на дъщерите си?
- Да изживяват максимално пълноценно всеки ден. Това е, което искам да ги науча. Тъй като аз всеки ден се боря за живота, но се налага да виждам и смъртта, отдавна съм наясно как всеки един ден от живота на човека може да му е последен. И затова всеки прекрасен ден трябва да се живее по най-добрия възможен начин.
- Голямата ви дъщеря учи психология в чужбина, но какво бихте казали на малката, ако реши да тръгне по вашия път?
- Вече и малката, която е на 8 години, заявява, че не би станала лекар. Считам, че децата трябва да имат свободен избор. Дори в разговори с близки и приятели винаги съм казвал, че едно дете не бива да бъде повлиявано от средата и семейството си, за да се утвърди някаква наследственост. Разбира се, прекрасно е, когато в една фамилия има такава приемственост на професията в поколенията, но аз не държа на тези неща.
- Притеснявате ли се постоянно за здравето на близките си?
- Лекарите обикновено неглижират своето здраве и това на близките си. Махаме с ръка и казваме: “Нищо сериозно”. Дори подценяваме някои ситуации. Както казват: “На обущаря децата ходят боси”.
- Случвало ли ви се е да трябва да спасявате нечий живот в извънработно време?
- Да. Даже няколко пъти. Случвало ми се е да го правя в период на активна почивка за мен, когато съм бил далеч от болницата - в планината.
- Сред природата ли обичате да си почивате?
- Обичам да съм близо до вода - море, река. Да се отдам на риболов. С приятели.
- Да срещате своите пораснали пациенти - това ли действително е най-голямата награда за вас?
- Да. Да видиш едно бебе, станало голям човек. Да се запознаете. Родителите водят пораснали деца след години, когато всичко е отминало и са видими късните резултати от нашата работа. На тези наши променени пациенти им е интересно. Едни са изненадани, че са преминали през подобно нещо, други дори казват, че чак сега разбират откъде са им белезите, и... благодарят. Приятно е, когато наистина, видиш по този начин резултата от своя труд. Когато родителите на тези деца идват и казват: “Ние никога няма да ви забравим. Искаме и нашият син или дъщеря да не ви забравя”. Това всъщност е безсмъртието. На делата. Те остават след човека. Те са в паметта.
Най-четени
-
Секретно Строят ЦУМ върху римски дворец. Трудоваци откриват делва със 100 кг златни монети
Парите не стигат и затова покриват набързо руините на антична Сердика Архитектът на импозантната сграда заровил останки от сина си в основите й През 1949 г
-
Галерия Най-фрапантните соцмонтажи изкарват властта винаги усмихната
Соцлидерите трябва във всеки момент да бъдат красиви, приветливи и усмихнати. Това е партийната повеля, така работи и печатът от 1944 до 1989 г. За целта армия от фотографи и монтажисти са задължени
-
Галерия Фалшификации при смяна на парите
През 1925 г. е разкрита финансова афера с огромно количество неистински банкноти от 5000 лв., която заплашва да срине държавата В навечерието на приемането на еврото хора
-
Войнстващото незнание е другото лице на цинизма
Войнстващото незнание е другото лице на цинизма. Дълбоката убеденост, че сме сигурни в нещо, защото не ни пука за всичко, което не знаем, е основание да заемаме позиции
-
Галерия Тримата учени зад “Опенхаймер”
Режисьорът Кристофър Нолан ги събира, за да разкаже истината за живота на бащата на атомната бомба Робърт Дайкграаф е живял в къщата на американския физик, Кип Торн се е учил от него на теория