В Париж се заточи една есен, невиждана от много години. Температури от 25-27° вече дни наред. Паркове пълни с хора, налягали по тревните площи. Наоколо играят деца, цели семейства са излезли на пикник или нещо да спортуват, по пейките се целуват млади разнополови двойки.

По улиците не можеш се промуши през тълпата. На по-младата част от женското население й е още топло и не е навлякла излишен текстил по себе си. Гледката гали очния нерв и не само него.

Има и разни мъжки екземпляри по къси гащи като мен самия, но тази гледка не е впечатляваща. Не видях някоя да се обръща след мен.

Успокояващото е, че поне не извръщаха глава от мен. Поне аз не видях. По тротоарните кафенета пък трудно се намира място при такова време. Успях да седна едва в четвъртото - не преувеличавам.

Това вече поражда леко притеснение, но при първата половинхалбова глътка бира облаците се разсейват, синьото небе е отново ласкаво, а гледката на минаващите наоколо - стопляща сетивата.

Дори старците по къси гащи не дразнят. Отнякъде сякаш достигат звуците на L'ete Indien на Жо Дасен. Виждате ли ги французите откога са свикнали да бъдат политкоректни! "Индийско лято".

А ние как я наричаме късната красива и топла есен? Не смея даже да си го помисля. Руснаците поне са измислили нежното "бабье лето". Не като нас, дето идентифицираме жените с един по-измамен и непредвидим сезон.

Само че с Истанбулската конвенция руснаците и те го закъсват с техните бабини измишльотини, този път по джендърска линия. Имат си обаче алтернатива, доста поетична при това - "бархатньiй сезон". Само ние си оставаме и в това отношение на Факултет(н)о равнище. Затова поне да слушаме Дасен!

От фейсбук