Претапям лошите отливки на реалността с надеждата да излязат по-добре от моите калъпи

Съмнявам се постоянно, упорито и до последно

Осветяването на пътя - в la ville lumiеre (градът на светлините) и в изкуството. Такава почит към светлината съдържа 4-метровата монументална скулптура, наречена Streetlight, дело на художника Стефан Николаев. Творбата му ще бъде експонирана пред входа на музея “Гран Пале” в Париж, избрана от специално жури, за да посреща гостите на международния форум за съвременно изкуство FIAC до 21 октомври. Така за първи път произведение на съвременен български автор ще бъде представено в градска среда във френската столица. Streetlight е изработена в България от “Марков Студио” в Требич.

Николаев съумява да разделя времето, вдъхновението и работата си между Париж и София, винаги нащрек да “улавя” идеи където и да се намира. Той е представляван от SARIEV Contemporary, Пловдив, и галерия Michel Rein, Париж, Брюксел.

48-годишният артист е възпитаник на Академията за изящни изкуства във френската столица. По-късно отново в Париж създава Glassbox - стъклено пространство, където заедно с приятели представят творци на съвременно изкуство. През последните години зад гърба си има множество значими групови и самостоятелни изложби из целия свят.

- Колко време работите по вашата творба Streetlight?

- Ако трябва да бъда честен, може би около 48 години, но реално начало на тази серия от произведения е изложбата ми Holy Spirit Rain Down в центъра за съвременно изкуство Les Еglises в Chelles, Франция.

- Скулптурата е вдъхновена от Bottle Rack (1914) на Марсел Дюшан, а какви послания (кодове) сте заложили в нея?

- Послание е силна дума и бих я заместил с по-удачната - емоция. Това е своеобразен почит от една страна на Париж, познат от XVII век като la ville lumiеre (градът на светлините), който вече е имал забележителното за тогава улично осветление. От друга страна, е почит и към Марсел Дюшан, който е осветил един съвсем нов път в изкуството. Streetlight за мен символизира тази силна френска намеса в публичното пространство, която открих, когато пристигнах в Париж преди 30 години.

- Ласкае ли ви фактът, че това е първото представяне на творба на съвременен български автор в градска среда във френската столица?

- В известен смисъл - да. Независимо че то е донякъде закономерно, тъй като през 1988 г. бях и първият български студент в Академията за изящни изкуства (Ecole nationale supеriеure des Beaux-Arts) в Париж (поне не намерих следи от други такива там). Но все пак завършването на тази академия не ви гарантира, че ще излагате пред "Гран Пале". Фактът, че FIAC изяви желание да ме покани и поставя моя работа на такова изключително видно място - безспорно ме ласкае. Това би поласкало всеки художник.

- Специалистите ви определят като "внимателен наблюдател", а работата ви като пълна със знаци, формули от заобикалящата ни среда. Кое е най-ценното за вас от реалността, което претворявате в изкуството си?

- Може би най-ценното за мен от реалността е да бъда част от нея. Претапям лошите отливки на реалността с надеждата да излязат по-добре от моите калъпи.

- Изкуството задължително ли трябва да улавя пулса на живота, за да не бъде стерилно и мъртво, или пък е възможно да съществува без връзка с действителността?

- На този въпрос отдавна е даден отговор от големия артист Робер Филиу. Той беше казал: “L'art est ce qui rend la vie plus intеressante que l'art”, или в превод на български: “Изкуството е това, което прави живота по-интересен от изкуството”.

- Кога сте склонен да залагате иронични метафори в творбите си?

- Винаги.

- Докато работите по даден проект, мислите ли дали и как ще бъде разбран от публиката?

- Не, докато работя по някакъв проект, първо мисля дали и как ще го разбера аз. Идеите, ако трябва да съм искрен, не се зараждат, а се улавят. Това е стара теория.

“Аз не търся, аз намирам”, е казал Пикасо. Боб Дилън пък твърди, че артистът е като транзистор, който улавя съществуващи в пространството идеи. Така, когато това ми се случи и на мен да “уловя някоя идея”, първият й зрител съм аз самият. Ако не я разбера, я забравям и чакам следващата.

- В момента тече и ваша солова изложба в галерия Michel Rein, Париж (бел.ред.-до 10 октомври). Разкажете повече за нея.

- С няколко думи. Изложбата ми е наименувана “Rien ne va plus”. Това е формула от началото на съществуването на рулетката, което по време се ситуира през XVII век. И с тази фраза крупието оповестява края на залозите. Странното е, че на френски това изречение едновременно означава “край на залозите”, “нищо повече”, “не може да бъде променено”, и също така може да означава “нищо не върви”, “нещата вървят на зле”. Слава богу, изложбата върви добре.

- Какво ще покажете в галерия Sariev Contemporary в Пловдив през пролетта?

- Аз съм по-скоро бавен и малко мързелив автор и е много рано още да ви отговоря на такъв въпрос. Истината е, че не знам. Сигурното е, че има изложба и аз със сигурност съм първият, който се надява тя да бъди добра. Много обичам Пловдив, обещали са ми къща музей с барелефен портрет в профил, независимо че не съм пловдивчанин.

- Как бихте оценили "Мастаба" на Кристо?

- Тук трябва да ви поправя. Трудно бих могъл да давам оценка на автор като Кристо. Ако имате предвид London Mastaba - това е masterpiece (шедьовър)! Такива мащабни произведения в публичното пространство са изключителна рядкост и техен единствен автор е Кристо.

- Как разпределяте живота и вдъхновението си между Париж и София?

- Моят живот се разпределя по-скоро между Париж и Требич, където имам шанса да работя с екипа на “Макаров Студио”. Шанс, защото творчески предприятия с подобен размах са рядкост, а аз работя с тях вече толкова време. Те ще ви кажат, че съм тежък за работа, но явно акумулираният през годините парижки чар допринася за това все още да ме търпят.

- Как минава един ваш ден?

- Бързо, точно толкова бързо, колкото и вашият...

- Творец, подчинен на хаоса ли сте, или на абсолютния ред - докато работите?

- Винаги съм се стремял да не се подчинявам на нищо. Както вече споделих, аз съм в известен смисъл мързелив автор и нямайки, точно казано, студийна практика, или да го кажем така, не работя непременно в ателието, трудно бих определил какъв творец съм. Ценейки минималното, все пак съм привързан към известна форма на ред.

- Очаквахте ли, когато създадохте Glassbox, че това пространство ще се превърне в международна платформа със сериозен успех?

- Надявах се, че - да, но не очаквах, че Glassbox ще се наложи така бързо като основна алтернатива на тогавашната парижка сцена и дори ще я изведе бързо извън границите на Франция. В момента работим върху една книга за 20-годишнината на Glassbox. Огромен труд, тъй като по-голямата част от съществуването на първото пространство мина в дигитално бедни години и набавянето на качествен снимков материал от архивите е трудно. Изпитвам огромно удоволствие от това предстоящо издание, защото в него се включиха голям брой протагонисти от епохата на създаване на Glassbox, които и днес са водещи куратори, изкуствоведи, артисти, чийто ентусиазъм по отношение на този artist run space остава непроменен.

- Спомняте ли си как се чувствахте при откриването на първата си самостоятелна изложба - Running with the King през 1994 в Уинчестър? Днес по-хладнокръвен ли сте, когато правите откриване?

- Тогава се чувствах смешно, както и изглеждах. Нищо не се е променило в мен, съмнявам се постоянно, упорито и до последно.

- В контекста на творбата ви Streetlight отново, коя е вашата пътеводна светлина в мрака?

- ...Уличната, тя за това е създадена...