През 1985 г. в Милано обявяват датата за рожден ден на ЕС

Повече от 70 години след победата над хитлеристка Германия в България все още част от историческата истина за края на Втората световна война, както и нашата роля в нея продължават да са обект на дебати.

Този факт най-ясно проличава всяка година в навечерието на 9 май. За Съветския съюз той е Ден на победата и се отбелязва ежегодно с грандиозни паради на Червения площад и в днешна Русия. У нас също се празнуваше официално в продължение на десетилетия. Но и досега не е напълно изяснено кое точно е

събитието, свързано с историята,

което заслужава такава почит - краят на Втората световна война, началото на мира или освобождението на Европа от нацизма?

През войната Царство България е съюзник на Оста, но не изпраща войници да се бият на фронта. След 9 септември 1944 г. пък се включваме активно с военна сила на страната на Съюзниците за разгрома на Третия райх, но въпреки дадените над 30 000 жертви сме обявени за "победена страна".

Всъщност пълната и безусловна капитулация на Германия е подписана от представители на Главното командване на Вермахта още на 7 май 1945 г. в Реймс в присъствието на представителя на Съюзническото командване генерал-лейтенант Смит и на съветското командване - генерал-майор Суслопаров.

Затова на 8 май Уинстън Чърчил и Хари Труман обявяват края на войната в Европа. Въпреки че Германия се е предала на съюзниците един ден по-рано,

Сталин се опасява, че те кроят планове

да преразпределят Европа без негово участие, и настоява за втора церемония по предаването в Берлин.

Затова късно вечерта на 8 май (в ранните часове на 9 май по московско време) по лично настояване на съветския генералисимус

Третият райх подписва още един път капитулацията отново в присъствието на всички съюзнически сили и СССР - в съветската главна квартира в Берлин-Карлсхорст. На 8 май 1945 г. Дьониц дава правомощия на Кайтел да подпише втория документ на безусловната капитулация. След самоубийствата на Адолф Хитлер на 30 април и на Йозеф Гьобелс на 1 май фелдмаршалът става член на кратко просъществувалото правителство от Фленсбург, ръководено от новия държавен глава на Германия - гросадмирал Карл Дьониц.

Парадоксално, но доколкото според германските закони адмирал Карл Дьониц като упълномощен от Хитлер за негов наследник е официален държавен глава на Райха в онези дни и не е подписал лично капитулацията, това дава основание на някои неонацисти да претендират, че Третият райх юридически никога не е преставал да съществува.

Но това не е единственото недоразумение, свързано с празника на победата. Всъщност краят на Втората световна война настъпва едва с подписването на капитулацията на Япония, което се случва на 2 септември 1945 г.

Затова може би е по-правилно на 9 (8) май

да се празнува краят на нацизма

- един от двата тоталитарни режима в Европа. В тази връзка ненапразно бившият германски президент Рихард фон Вайцзекер в речта си на 8 май 1985 г. окачестви края на войната като освобождение и за Германия.

От друга страна, на същата дата 9 май, но през 1950 г. министърът на външните работи на Франция Робер Шуман представя своето предложение за създаване на обединена Европа, което е крайно необходимо за поддържането на мирните отношения в региона. Затова датата с право се отбелязва като рожден ден на ЕС - на срещата на върха в Милано през 1985 г. европейските лидери решават да се чества

официално като

Ден на Европа

Що се отнася до победата над нацистка Германия, Европа я празнува в деня, в който се е случило. Мирният договор е подписан на 7 май 1945 г. и влиза в сила в 10,43 часа на 8 май, централноевропейско време.

На практика обаче бойните действия не спират дори и на тази дата. 8 дни след самоубийството на Хитлер хиляди германски войници все още отчаяно се бият - но вече не за фюрера, а за собственото си оцеляване. Те се мъчат да избегнат отмъщенията на съветската армия и да се предадат на западните съюзници. Такъв е случаят с германците в Данциг (Гданск), които, здраво укрепени се предават на Червената армия чак когато им свършват боеприпасите.

На 9 май срещу руснаците все още се съпротивляват и остатъците от 4-та армия на Райха.

А на територията на Чехия бойните действия продължават дори до 13 май. След официалното слагане на оръжие големи групи германски войници все още се изтеглят с бой и от Балканите. Тяхната цел е да достигнат контролираната от съюзниците Австрия. Заедно с тях са и сръбски четници и хърватски усташи, които бягат от комунистическите партизани на Тито. На територията на днешна Словения се стига до битка с 400 жертви. В крайна сметка англичаните в Австрия не приемат бегълците, които се връщат обратно и голяма част са екзекутирани от партизаните.

На 14 май се предава немската подводница U-234, която е изпратена към Япония по нареждане на самия фюрер да достави половин тон уран на своите източни съюзници. На борда й са двама японски представители, които се надяват с нея да се приберат у дома. Капитанът Йохан Хайнрих Фелер разбира за капитулацията едва на 10 май, когато се намират насред Северния Атлантически океан.

Фелер решава да обърне курса на кораба си към бреговете на САЩ, преценявайки, че американците са най-добрият вариант да се предаде, тъй като се страхувал, че британците и канадците прилагат продължително задържане. Край брега на Нюфаундленд подводницата се среща с американския кораб "Сътън", чийто капитан приема предаването им.

Японските делегати обаче междувременно

се самоубиват, за да не попаднат

живи в ръцете на враговете си

За тях поражението и попадането в пленнически лагер е непростим срам. А уранът, иззет от подводницата, вероятно е бил използван за по-нататъшно развитие на американската атомна програма.

На 8-ия ден след официалния край на войната в Европа под германска окупация все още са и британските Нормандски острови. Те са единствената територия на Великобритания, завзета от германците още през 1940 г. Поради добре изградената им брегова отбрана Чърчил решил да ги заобиколи по време на десанта на континента през 1944 г., като казал за окупаторите: "Без бой. Нека гладуват и ако искат, могат и да изгният в свободното си време."

По този начин Вермахтът контролира островите до 16 май. След това германските части се предават мирно.

На 12-ия ден след победата също има драматично кръвопролитие, което е добре документирано в архивите на Нидерландия. Батальон от грузинци, принуден да се бие на страната на германците, се разбунтувал на холандския остров Тексел.

Първоначално грузинците били изпратени като част от отбранителната армия на Атлантическия вал, но на 5 април 1945 г. решават да се вдигнат на бунт и да се освободят от принудителната служба. Водач на въстанието е Шалва Лоладзе, който е подпомогнат от холандската съпротива. През нощта група от 800 грузинци

изклала много от спящите немски войници с щикове

Останалите охранители са убити скоро след това. Но на острова са разположени още няколко германски крайбрежни батареи, които го пазели от нахлуване по море.

Веднага след изтичането на информация за бунта немските сили започват офанзива срещу предполагаемите бунтовнически позиции. За целта са изпратени повече от 2000 военнослужещи със задача да накажат "коварните" грузинци, които впоследствие са заловени, принудени да свалят германските си униформи и да изкопаят собствените си гробове преди да бъдат екзекутирани.

Оцелелите се крият сред холандското население и са преследвани и след прекратяването на огъня.

Основната причина за бунта на остров Тексел е очакваното пристигане на съюзническите войски, но те така и не идват чак до 20 май. Затова около 565 грузинци, 812 германци и 120 холандски граждани загиват по време на въстанието.

На всичкото отгоре след това оцелелите грузинци са върнати в Съветския съюз, където са били третирани като предатели.

По-късно, след смъртта на Сталин, режимът в Кремъл омеква и заема по-различна политическа позиция. Грузинците са реабилитирани, а някои от тях дори са обявени (посмъртно) за герои на Съветския съюз.

Чак на 101-вия ден след слагането на оръжието германската подводница U-977 акостира в Мар дел Плата, Аржентина.

На 2 май, когато

Райхът се готви за

неизбежното си поражение,

Хайнц Шафер, един млад капитан на подводница, е изпратен на самоубийствена мисия във Великобритания.

Заповядано му е да тръгне от Норвегия и да достигне пристанището на Портсмут, където трябва да потопи колкото се може повече британски кораби. Той обаче, по подобие на много от нацистките си другари, решава да стигне до Аржентина и да поиска политическо убежище там.

Пътуването през Атлантика никак не е лесно. То продължава цели 117 дни, като 66 от тях германските подводничари прекарват под водата.

Когато на 17 август най-накрая пристигат в Аржентина, вместо да получат амнистия, те са предадени на американската армия, а подводницата е запазена като трофей. Шафер в крайна сметка се завръща в Германия и описва своя опит в книга, озаглавена "U-977 - 66 дни под вода".

Последните германски войници от Втората световна война

решават да развеят бяло знаме

чак през август 1945 г.

Те се предават на група норвежки ловци на тюлени на отдалечения остров Беър в Баренцово море на 4 септември 1945 г. Това става четири месеца след официалното примирие в Европа и дори два дни след безусловната капитулация на Япония. Малкият отряд бил изпратен в далечния арктически пост, за да създаде метеорологична станция, някъде към края на войната. След като загубили радиовръзка с командването през май, германците дълго време не знаели какво точно се случва в останалата част на света.

Абсолютният рекорд в това отношение обаче се пада на японския войник Хиро Онода. Оставен като охрана на един тихоокеански остров,

той напуска поста си чак през 1974 г. - почти 30 години след края на войната

Всъщност японският войник попаднал на американски листовки разхвърляни със самолет, в които пишело, че Япония е капитулирала на 2 септември 1945 г., но без заповед от прекия си началник, ги сметнал просто за вражеска пропаганда.