Възможно ли е модата да пречи на тениса?

Откогато Григор Димитров сложи розовия екип на “Найки”, започна да губи срещи, които би трябвало да печели. Последната загуба бе от Фернандо Вердаско (№ 39 в ранглистата) още на първи тур в Индиън Уелс. Има ли връзка между цвета на екипа и тази несполучлива серия?

Не бързайте да умирате от смях. Розовото има мощно въздействие над подсъзнанието, което в теорията на тениса още не е изучено. Затова най-опитните тенисисти от отбора на “Найки” като че ли се опитват да го избягват.

Екипът на Федерер

е изцяло бял

и има само една тясна розова лента през гърдите. Явно маестрото е казал “не”. Надал пък предпочете сива тениска без ръкави и само гащетата му са розови. Тениските на младите надежди от командата на “Найки”- Кириос, Рубльов, Шаповалов - са наполовина черни и наполовина розови. И само наш Гришо се е съгласил да бъде 100 процента розов. Да, той е най-добрият манекен, но само когато бие. Когато пада, розовото се превръща в цвета на разочарованието.

Възможно ли е цветът да пречи на играта? Защо не, в този спорт и най-дребното камъче обръща каруцата. Известно е, че силите на първите 50 тенисисти са почти изравнени и всеки може да бие всекиго. Понякога след 4 часа игра мачът се решава от нещо случайно, което спихва концентрацията на единия от играчите повече от другия - било на корта каца врабче, било някой близък от ложата кихне, какво ли не. Играчът може да е във великолепна форма и изведнъж най-силният му удар изчезва. Защо? Никой не знае.

Нещо вътре в главата е дало на късо.

Друг път пък и най-рискованите удари, които дори на тренировка рядко се получават, по време на мач започват да влизат безпогрешно. Спомняте ли си как Гришо направо размаза Гофен на първия им мач в Лондон миналата година? Същият Гофен на същия турнир победи и Федерер, и Надал. Но в този мач Гришо бе абсолютно недостижим, като че ли Господ му бе благословил ракетата. Нещо му беше станало. Какво? Никой не може да каже, и той самият.

Големите тенисисти много работят върху “вътрешната игра”, самовнушават си, дори се опитват да се самохипнотизират. Някои наистина успяват да се самохипнотизират и затова често гледат като отнесени. Ако видите играч със слушалки преди мач, най-вероятно не слуша музика, а мотивационни записи със собствения си глас. По време на паузите между геймовете се

спазват смешни ритуали.

Вижте например как Надал подрежда педантично до стотна от милиметъра шишетата с течностите пред стола. И как преди разиграването се пипа на определени места, винаги в строга и неизменна последователност. Това е средство за вътрешната самоконцентрация – всичко подредих, всичко е точно, сега ще печеля.

Или вижте как

Шарапова между разиграванията се обръща с гръб.

към корта и нещо си шепне. Какво си шепне – тя си знае, но вероятно е нещо от рода на “Уверена съм в себе си, концентрацията ми е пълна, следващият ми удар ще е плътен и точен…” и така нататък. И ако за миг допусне негативна мисъл от рода на „не ми върви, всичко излиза в аут, какво да правя…” – край, играта е свършена.

Някои играчи са твърде емоционални и това им съсипва играта – например големият руски талант от близкото минало Марат Сафин. Когато е позитивен, прави чудеса. Но ако започне да се самоупреква, да жестикулира гневно, играта му се разпада и повече не може да я събере. Други, като например Федерер, никога не излъчват друга емоция освен пълно спокойствие и увереност. Както у нас му викат – “пълно перде”. Затова е най-успешният в цялата история на тениса – всичко е в главата.

Григор Димитров има най-добрата възможна техника и най-добрата възможна физика. И ако има слабост, изглежда тя е в психиката, допуска да му влияят съмнения и странични фактори. С две думи – не е перде, а нормален човек, но да си на върха в този спорт трябва да си малко ненормален. Очевидно е, че

върху психиката му се работи много.

Григор изцяло спря да показва външни емоции, английските коментатори дори започнаха да го наричат “покер физиономия”.

Напълно се отказа от самоцелните ефектни удари, с които веселеше публиката преди 2-3 години. Сега видът му е строго делови, целеустремен и съсредоточен, дори взе да става скучен. И успехът дойде – миналата година спечели най-големия турнир след шлемовете, изкачи се до невероятното трето място в ранглистата.

И ето че тази година “Найки” го облече в розово. Григор е израснал в здраво българско семейство в Хасково, където още от бебета децата свикват, че розовото е за момиченце, а синьото – за момченце. Момчетата си играят с влакчета, момичетата – с кукли. Дори да не го съзнава, това е залегнало в психиката му като устойчив и упорит културен стереотип. И когато вече като зрял мъж експериментира с розовото, подсъзнанието му усеща, че нещо не е в ред. Все едно Надал да пропусне да си нареди бутилките и да си дръпне гащетата отзад. Някъде дълбоко, дълбоко в подсъзнанието джендърната идентичност е ле-е-еко подразнена – и бекхендът по правата излиза в аут. И после пак. И човек започва да се пита - какво ми стана? Защо не ми върви?

Читателят може сам да провери.

Обуйте си розов панталон и излезте

да се разходите

пред блока.

Ако сте ученик, идете на училище целия в розово. Хващам се на бас, че няма да имате търпение да удари последният звънец.

А сега си представете как подобни усещания биха повлияли на професионален тенисист, при когото битката е на косъм, на ръба между победата и загубата. Положението при него е като тази пеперуда, която леко махва с крилце в Латинска Америка и отключва верига от събития, завършваща с ураган в Тихия океан.

Леко джедърно полъхче

в дълбините на душата - двойна грешка.

И после пак. Какво ми става? Не ми е ден. Дали не ме боли ръката? Или май глезенът? Не, не мога да се откажа сега, това ще е малодушие…

А единственото, което е нужно, е да си смени тениската с друг цвят – играта ще тръгне. Но няма как, договорът си е договор.

Ние знаем, че джендърният релативизъм е нашата най-висока политическа цел. Модистите са политически осъзнати хора. Затова модните колекции се надпреварват да разчупват стереотипите– виждаме мъже с рокли и цепнати поли, с кюлоти, обути върху панталона, високи токове, изкуствени мигли. Фирмите за спортни облекла не могат да останат по-назад. По-конкретно, “Найки” от няколко години изпълнява повелята с гей и ЛГТБ колекции като #BE TRUE (бъди истински), “Прайд”, “Икуолити” и така нататък, и така нататък. Цветовете на дъгата са навсякъде. Рекламните текстове вече са по-скоро политически проповеди, като вдъхновена реч на Джон Кенеди, която обаче има за цел да продава гащи.

Розовата колекция на “Найки” е част от този стремеж към разчупване на идентичностите. Досега мъжкият тенис не се бе изправял пред подобно предизвикателство, но аз съм сигурен, че спортният дух ще възтържествува.