Днешната ми история е от квартал Младост в София.

Беше преди няколко месеца.

Може би преди година.

В ранната утрин на един пролетен ден реших да разходя кучето и да купя банички от една баничарница в квартала.

Няма да казвам къде, защото не това е важното.

Двамата с Рекси (който като всички фокстериери е добър към хората и не особено благоразположен към себеподобните си) стигнахме безпрепятствено до баничарницата, където бяха застанали на опашка десетина души.

Наредихме се и зачакахме редът си.

Пред мен стоеше млад мъж със съвсем нормален външен вид.

Нищо, което да предизвиква учудване.

Опашката чинно вървеше, докато не дойде време на човекът пред мен.

Изведнъж на тоя човек нещо му стана.

След като каза, какво желае, изведнъж погледна лошо, повдигна глава и започна да крещи на продавачката:

"Не искам тия банички! Сега ще отидеш, ще си измиеш ръцете и ще ми подадеш нови!".

Момичето, което продаваше баничките погледна уплашено и съвсем безропотно отиде до малката чешмичка в баничарницата.

След това изми ръцете си, избърса ги в кърпата и подаде нови банички на мъжът, който, ръмжейки недоволно, взе торбичката със закуските и пое нанякъде.

Това е историята ми.

Поуката в нея са много.

Сърби ме езика да кажа нещо за планините, които не са баница и за продавачките на банички, които го отнасят заради планините, които не са баница, но няма да го направя.

Нито ще говоря за избиването на комплекси, нито пък за нетърпимостта и за лошото възпитание, маркирани като "изисквания на потребителя и гражданина".

Само ще кажа едно - момичето, което изми ръцете си е човекът, който ме интересува.

Момичето, което махна с ръка и, с усмивка на уста продължи да върши работата си, въпреки подвикванията на пишман "граждани" е важно за мен!

Защото ние имаме чисти ръце.

И мръсни души...

А душите ни не могат да бъдат измити, дори и ако ние, с постоянството на изпаднал в кататоничен ступор, изискваме чистота от всеки наоколо...

Белким забравим своята омърсеност...

*Коментарът е от фейсбук