Актьорът Стефан Денолюбов свикна с разходките по червения килим като гост на куп международни кинофестивали из цял свят. Турът започна още с дебютния игрален филм на режисьорския тандем Кристина Грозева и Петър Вълчанов “Урок”, в който той има роля на противен лихвар. Последва тяхната социална притча “Слава” и неговата още по-ярка изява в главната роля. Лентата бе избрана за българското предложение за “Оскар”, но се размина с номинация. През 2017 г. актьорът акостира дори в Кан с участието си във филма “Посоки” на Стефан Командарев, селектиран в конкурсната програма на фестивала.

Само след броени дни - на 22 януари, Денолюбов ще отпразнува своя 50-годишен юбилей. За настоящето интервю “168 часа” бе поканен от актьора в неговия апартамент в центъра на София, където на последния етаж в жилищната сграда със съпругата му Ани редовно посрещат многото си приятели и гости. Домът им отдавна се е сдобил със славата на култово място за епични събирания на артистичната бохема в столицата.

-Вече са ясни 9-те кандидата за “Оскар” за чуждоезичен филм. Съжаляваш ли, че “Слава” не влезе в тази шортлиста?

- Признавам, че колкото и да бях хладнокръвен, разсъдлив и да знаех, че нищо няма да стане, все пак у мен се бяха загнездили едно очакване и надежда. “Слава” е такъв тип филм, че би могъл да се класира сред номинираните за статуетка, но при правилно подредени обстоятелства. Покрай всеки филм в тази надпревара винаги се завихрят едни финансови войни, защото е ясно, че се изискват доста пари за съответната кампания, чрез която да му се обърне внимание от комисията, и така нататък. На нас ни бе ясно какви са ни силите и добре знаем, че материалната и художествената страна нямат нищо общо. По-важното е, че стана прекрасен филм.

- За теб важни ли са наградите? За играта си в тази лента получи и отличие за главна мъжка роля от Международния кинофестивал Avvantura в Задар, Хърватия.

- Благодаря ти за този въпрос, ти си първата, която ме пита. Ето, вижда се, че признанието е навън, тук няма такова. Ние обаче сме свикнали и живеем в тази среда. Тривиалният отговор е, че когато ние, артистите, работим, не мислим за награди. Много е приятно да бъдеш оценяван, но бих бил много по-щастлив, ако това се случваше в България. Все пак ние създаваме за нашата публика, а се получава така, че тук никой няма интерес и към работата ни такъв се проявява навън.

- Така да се каже - филмът емигрира.

- Да, това ми хареса. Филмът е емигрант.

- Ще опишеш ли от първо лице как “Слава” бе приет на многото международни кинофоруми, на които шества?

- С очите си видях преклонението на чуждестранната публика и изумлението, че точно ние правим такова изкуство. Изумителни мигове на щастие от признанието на публиката.

- През 2017-а стигна дори до Кан заради “Посоки” на Стефан Командарев. Публиката у нас те видя и във “Възвишение” на Виктор Божинов.

- Записах се в тях с доста по-скромни участия, но с удоволствие и ентусиазъм. Емоцията в Кан бе за цял живот. Надявам се, че това ще остане в историята като наше силно присъствие там.

На място дори се носеха слухове, че можем да бъдем още по-сериозно отбелязани, но ни се размина - както казах, политика. Филмът на Божинов също е прекрасен благодарение на него и на целия екип.

- За вниманието на чуждестранната публика навярно те подготви още успехът на “Урок”?

- Всички знаят, че този филм бе направен на мускули. Група приятели и единомишленици го заснеха за чест и слава. И виж какво стана - бе световно признат и доведе до “Слава”, който бе направен вече с финансова помощ и от държавата. Крайно време е хората, от които зависи да се създаде една правилна културна политика, да си дадат сметка, че когато ние получаваме тяхната помощ, оправдаваме вложените средства. Така де, все повече и повече, защото понякога и не оправдаваме. Зависи с каква нагласа си се впуснал да създаваш изкуство - дали за да прибереш значителна част от парите, или за да направиш нещо, което да остане. Аз съм от вторите.

- Откога се познаваш с Кристина Грозева и Петър Вълчанов?

- Не знам. Повече от 10 години. Има един лаф - плюли сме си в устата. Летели сме заедно. С Петьо сме имали моменти, в които дори не е имало нужда да се обясняваме. Един поглед, един жест, един намек са ни достатъчни, за да сменим цял ракурс. Изпадали сме много пъти в ситуации, в които обстоятелствата не са ни позволявали да реализираме дадена идея, и моментално сме обръщали всичко на 180 градуса, а то е ставало още по-хубаво.

С Петьо се видяхме за първи път на един кастинг за някакъв сериал, на който той щеше да е режисьор. После правихме заедно късометражни и тв филми с голям успех.

- Трудно ли ти бе да се справиш с пелтеченето на твоя герой Цанко?

- Да. В началото не бях много убеден, че трябва да пелтечи. Имах солидна подготовка при видни логопеди. Те ми обясняваха за дишането, за различните видове заекване. Пробвахме, пробвахме, но винаги се получаваше един комичен ефект, който не търсехме по никакъв начин. Накрая по време на уроците го направих по моя си начин, без да спазвам нито едно от правилата, и те ми казаха: “Това е, получи се.”

После се смяхме, че логопедите всъщност са научени да оправят, а не да развалят. Ние пък си го развалихме по нашия си начин.

Специално за ролята също така пусках брада половин година и накрая хората не ме разпознаваха. Веднъж дори не пуснаха сина ми от училище, защото не вярваха, че съм му баща. Детето трябва да пресече един двор, а учителката седи до него и не го пуска, докато няма визуален контакт между нея и родителя. Аз бях от другата страна, махах, махах, но без ефект. Филип ме видя, но тя не го пусна. Забавна история.

- Ако беше на мястото на реалния прототип, как би постъпил?

- Пак се сещам за случка със сина ми, когато бяхме в Асеновград да представяме филма. После имахме среща с възторжена публика и една жена ме попита същото. Отговорих й: “Бих искал да живея спокойно.” Тоест бих върнал парите. В този момент синът ми се обади и каза: “А, не, вземи ги, аз ще ги наследя.”

- Филип също има роля в лентата. Окончателно ли е избрал твоята професия?

- Обречено същество е. Накъде да тръгне?! Никога няма да му се сърдя, ако стане мозъчен хирург или ядрен физик. Даже ще го аплодираме - аз и моето обкръжение. А ако тръгне по нашите стъпки, ще изцъкаме с език - горкото дете. Иначе той е по-умен. Иска да стане режисьор, продуцент. Налага му се в момента тук-там да снима.

- Какви житейски уроци се стремиш да му предадеш?

- Тарикат съм в това отношение. Внимавам да не разбира, когато искам да го науча на каквото и да е, така че сам да интерпретира.

- Ти също си бил обречено същество. Майка ти е била първа цигулка във Варненската опера, баща ти - тв и кинооператор, чичо ти - актьор.

- Леля - режисьор, друга леля - актриса, и т.н. Никога не ми е хрумвало да се разгранича от тях. Направих абсолютно осъзнат избор, когато бях дори по-малък от сина си. От дете просто знаех, че ще се занимавам с това, и го правех.

- Как ще опишеш партньорството си с Маргита Гошева - както в “Урок”, така и в “Слава”?

- В “Урок” е убийствено - имаме общи сцени, но не и в “Слава”. Ето, едното е зависело от нас - очи в очи, шпага в шпага, и се получи един страхотен дуел. Докато в “Слава” зависим от режисьорската гледна точка и концепция. Индиректно сме като черно и бяло, а общо правим цялата картина, но нямаме допирни точки. Има ни на финала за две секунди заедно. Ясно е, че можем и двата вида партньорство.

- Имал ли си партньор, който те е изкарвал от кожата ти?

- Не се сещам за конкретен случай. Такъв тип актьор съм, че приемам колегите си такива, каквито са. Никога не бих имал претенции към техни качества и изисквания към тях самите. Гледам човека в очите, разбирам колко може и ако той не съумява да се справи с дадена задача, давам 200% от себе си и оправям ситуацията, доколкото мога. Никога няма да седна да се сърдя.

Разбрал съм, че излишните истерии и нерви не водят до нищо. Абе, като при айкидото е - трябва да използваш и силата на противника. И да действаш. Има прекрасни партньори, има и ужасни. Сигурно и аз за едни съм лош, за други - добър.

- Но пък си от “златния клас” на проф. Крикор Азарян.

- Платинен даже. И ние бяхме шашардисани, когато ни събраха поради тази причина, а ние не знаехме. Оказа се, че 100% от колегите се занимаваме с професията.

- Кои са най-ценните уроци, които си получил от проф. Азарян?

- Нямам конкретен отговор. Основното е отношението към работата. За мен е много важно да си чистоплътен. Ако щеш - да не си всеяден. Да уважаваш това, което правиш, и да уважаваш себе си. Много важно и ценно за мен е да умееш да преценяваш какво можеш и какво не. Лесно е да се самозабравиш, че можеш всичко.

Тодор Колев казваше: “Трябва да се вгледаш в огледалото и да преценяваш. Можеш ли да изиграеш хан Аспарух?! Ами не можеш.” Аз пък вътрешно съм спорил с него: “Можеш, ако го шаржираш и го направиш различен, извън представите на хората.”

Ето какво противоречие - излиза, че всичко може. По-добре е обаче да имаш реална преценка.

- Как ще отпразнуваш своя юбилей?

- За съжаление няма да мога да празнувам точно тогава, защото имам представление. Такъв купон трябва да започне по-отрано. Ще видим кога, но вече се подготвям активно.

- Кой е бил най-паметният ти рожден ден?

- Повече наблягам на имените дни. Виждаш къде живея. Това е едно от най-известните места в София. Разделяме се на две - едното парти е при Вълдобрев, Китанов и Командарев, а другото - тук. Последно даже и те дойдоха при нас и се сляхме в едно. Разбира се, в тази стая се е раждало какво ли не - много простотии, но и много хубави идеи.

- Твоето семейство сигурно ти готви изненади за предстоящия празник? Всъщност ти имаш цели три сестри.

- Ние сме малко италианска фамилия. Обстоятелствата са били такива, че сме живели разделено - разводи, сватби, втори съпруги, втори мъже - няма нужда да обяснявам, но така де - аз съм старшината на взвода.

- Как се запозна със съпругата си Ани?

- Във Варна. По много смешен начин. Бях в един култов бар и тя не успя да види лицето ми, защото се бях дегизирал като терорист и свирех с групата на саксофон. Бях неудържим и тя се зашемети. Аз пък пощурях само като я видях. Всичкият артистизъм, който съм трупал, се изля.

- Тя има ли отношение към твоите роли?

- Ани ми е доста ценен съветник и съдник. За мен е на първо място като мой критик. В заключение - много ме харесва. (Смее се.)

- Тръгна ли си обиден от Сатиричния театър преди години?

- Бях обиден от отношението на тогавашния директор към колегите и конкретно към това, че ги обвини в мързел. Той много добре знае, че работата не зависи от колегите, а се решава кой колко в директорския кабинет, където се редят пасиансите.

- В тази връзка как се редят пасиансите в Националния филмов център?

- Показателно е какво се случва, след като за един и същ проект един човек гласува по различен начин два пъти без аргументация. Ваня Николова доказа по математически начин как се изкривява художествената преценка.

Защо е толкова тромаво всичко и защо една промяна изисква години? Явно е, че е умишлено. Тупа се топката. И все повече се манипулира случващото се в киното.

Една идея за промяна да се даде, докато се приеме, ще минат 10 години и - моля, следващият. Няма я критичната маса, която да удари по масата, защото после парите ще се дадат на водачите, те ще си затварят устата и наново ще трябва да се създава критична маса.

Ще дам обаче идея - защо не се извика, да речем, Милош Форман, пенсионер, тук-там прави филм. Да дойде с целия си авторитет, да му се дадат група асистенти, да му се дадат едни пари и тази година той да решава кой да снима. Защото ние тук си нямаме доверие. С всичко ни е така. Всеки тайно мечтае да дойде прокуратура от чужбина. Няма неутралитет. Чакаме някой да ни освободи.

Тръгваме уж към промяна, но тя се използва, за да се донамести положението за други интереси. И не става въпрос само за киното, а за всичко.

Какво стана, като бяхме на улицата и протестирахме преди години - приспаха ни отново. Какво повече да направим? С автомати ли да излезем? Ние сме приспани и разединени, защото аз няма да отида на митинг с някой комунист или атакист за обща кауза. Ръката ще ми изсъхне. На групички сме.

Най-убеден съм обаче, че с чакане не става. Преди не вярвах, че има умишлена политика за вдебиляване на населението. Сега съм сигурен, че това се случва. Има някаква конспирация с тая държава. Ясно е откъде идва - от изток. Конкретно не, но като цяло - да. Как да го докажеш? Всеки ти казва - тука е така.

На мен ми остава да съм честен в работата си и да участвам в създаването на филми, които са честни. Те са едни камбани, които да събуждат хората. С калашник не става. То и няма откъде да вземем.

- Какво ти предстои в професионален план?

- Одобрен съм за един филмов проект, но нямам право да казвам повече. Също така подготвям театрална постановка с моите колежки Красимира Кузманова и Людмила Сланева, а аз съм режисьор. По тяхна покана.

Търсим си софийска сцена, имаме субсидиране, не искаме пари и чакаме да влезем в афиш от името на провинциален театър.

Много ми е приятно и единствено ми куца организационната част. Харесва ми, че когато ти командваш, имаш пълната свобода. Разбрах, че досега като актьор съм искал такава за моите мисли, въображение и фантазия и съм влизал в конфликт с чуждите мисли, въображения и фантазии. Сега виждам колко много пъти съм бил прав в споровете. (Смее се.)