Срещнах Издирвания. Видя ми се омърлушен.

"Как си?" – го питам. "Не съм много добре, но ще се оправя" – отвръща.

"Сега трябва да се обадя на полицията", казвам му.

"Ами обади се. Те и други сигурно са се обаждали" – отвръща ми той и със спокойна крачка продължи по пътя си.

Огледах се за полицай. Тук полицай, там полицай – няма. Звъня на 112. И се започва: кой съм, къде живея, имам ли автомобил, има ли други свидетели.

А през това време гледам, че Издирвания сви зад ъгъла и изчезна. Казвам за автомобила. Следва въпрос: "При Вас ли е сега лицето?"

"Не, казвам, не е при мен вече. Отмина." "Господине, защо ни разигравате. Знаете ли колко работа имаме" – чувам в слушалката. И докато промълвя: "Не ви разигравам!", връзката прекъсна. Секунда колебание и бегом към ъгъла.

Тук Издирван, там Издирван – няма го. Обръщам се и се втрещявам. Той пред мен, на има няма пет крачки. Настигам го.

"А, пак ли си ти?" – пита ме. "Аз съм" – казвам. "А бе, ти цял ден след мен ли ще вървиш" – просъсква той.

"Не бе, ти се въртиш наоколо" – отговарям. "Е, да не би да е забранено да ходя където си искам" – отново ме застрелва с въпрос той.

"Но тебе те издирват" – отвръщам. "Ами да си издирват. Нали това им е работата" – отвръща ми той. Идва ми да го прасна в лицето, но ако е въоръжен?

В този момент на спирката спря автобус № 102. И Издирваният се качи в него. Дали на Семинарията ще слезе или чак до Студентски град ще отпътува? Ами да го задържат тия в автобуса.

Аз бях дотук. Каквото можах направих. И го разказах.

*Александър Йорданов във фейсбук