По Коледа и Нова година винаги ме нападат спомените. Особено силен е споменът за моята гарсониера. Така живеех при социализма – в "Западен парк", след това в ж.к. "Люлин", след това в "Надежда". И все в гарсониера. Първо в гарсониерата бяхме само двамата, след това дойдоха и двете ни деца. Децата спяха на „два етажа”, а ние до тях. Интериорът се допълваше от книги – от пода до тавана. Блоковете в които живеехме бяха сиви бетонни паралелепипеди. И в тях като в консервни кутии се бяхме подредили ние – "социалистическите труженици".

Бе тясно, но любовно. По-късно открих великолепните карикатури на полския художник Анджей Млечко. Те казваха всичко за безвремието на социализма. В тях Ленин бе фокусник, който от своя цилиндър измъква за ушите поредния социалистически заек – целият в кръпки, но развяващ червено знаменце. Маркс просеше на ъгъла в квартала. А гарсониерата помагаше за правилната сексуална ориентация.

Сега всичко е по-различно. Не живея в гарсониера. Маркс не проси. Той е на власт. Где що познавах комунисти от онова време всички станаха капиталисти. На Ленин му потрошиха паметниците, но мумията му още привлича мухите под стените на Кремъл. А уж Русия била „православна християнска държава”!? Какво ти тук „православие”? Дива варварщина е това.

На улица „Св.Йоан“ в Краков, която води към староградския площад и Мариацката катедрала, се намира малката галерия на Анджей Млечко. За първи път у нас негови сатирични рисунки публикувахме в легендарния вестник „Век 21” в началото на 1990 година. Ученик на Млечко у нас е талантливият карикатурист Христо Комарницки, който започна своята прекрасна творческа кариера от страниците на в. „Век 21”.

Но мисълта ми бе за гарсониерата. Толкова бе тясно в нея, че нямаше място за обсъждане на „gender” проблемите. Карахме си я, както си знаем. И гарсониерата ни помагаше много.

*От фейсбук