Дали депутатът е дебил или не, е въпрос който има отговор: гражданите избират депутатите. Късно е сетне да се дивим. Мандалото е паднало, клетвата е положена. Да отзовеш дебил от парламента е много трудно. Веднага ще ви отговорят и с право: в парламента има, така е по конституция, народни представители, а не дебили. Но как да се постъпи с народен представител, който ръси простотии в парламента, обижда, лъже и клевети, обслужва чужди, а не български интереси? Вкаран веднъж в парламента с гласовете на народа той стои забит в него като гвоздей в дъбова дъска.

В началото на демокрацията от БСП бяха прилъгали големия наш писател и драматург Йордан Радичков да стане техен депутат в 7-то ВНС. Но като видя какви ги вършат парламентарните му другари Радичков разбра, че това не е неговата компания. И без да обижда никого, без да е говорил простотии, сам реши да напусне парламента. Разбра Радичков, че БСП го бе ползвала като въдица за електорат.

Дебатът за освобождаването на Радичков като народен представител бе грозен. Имахме неговата лична воля, но и не беше честно такъв достоен човек да напуска парламента, за да го замести поредният бесепарски гвоздей. Но на БСП им трябваше верен на партийната строителна дейност "материал", който да седи забит в парламента, да „слушка и папка” „винаги готов”.

На Йордан Радичков му се стягаше сърцето в парламента. Тогава проф. Елка Константинова много ясно заяви от парламентарната трибуна, че „не може един голям български писател да прави договор с една партия, а не със своя народ.” Радичков издържа в парламента само 107 дни. И никога не обиди своя народ – нито в творчеството си, нито в парламента.

Двадесет и седем години по-късно депутат от БСП, университетски преподавател, когото ще запомним с прякора му, обиди по крайно недостоен начин българския народ, заявявайки: „80 процента от населението са дебилни и не могат да се подписват...” И още седи в парламента.

Смята, че като е просъскал едно „извинявайте” и вече всичко е наред. Не е наред. Същият ненагледен образ ще бъде запомнен и с нахалството да произнесе в парламента:”Когато аз говоря никой не говори в залата...” Тук е важно да се поясни, че самочувствието няма нищо общо с просташкото пъчене, с парламентарното нахалство.

БСП навремето извади Йордан Радичков от парламента. Вярно е, че той сам не желаеше да бъде в него. Днес Иво Христов е закован като гвоздей за парламентарния стол и няма сила, която да го помръдне. Досещам се какво ще му подвикват от залата колчем го видят на парламентарната трибуна. Но ще мине време и той ще продължи да ръси умностите си: да хули лошата Европа, гдето е въвела санкции на добрата Русия, да ни обяснява за „необмислената евроинтеграция”, специалист е и по опасността от "циганската заплаха" за националната сигурност. Ще продължи Христов да брани партийната кауза.

Но споменах за обикнатите от Христов теми за "дебилите" и ромите, и си спомних "прелюдията" към великия Радичков разказ "Верблюд" от "Свирепо настроение":

"Един циганин имаше няколко циганчета. Те бяха черни като дявола и мръсни като дявола. Веднъж циганчетата се втурнаха в една локва, почнаха да си играят и да се плакнат в нея и станаха по-черни от дявола и по-мръсни от дявола.
Излезе старият циганин пред катуна, видя черните и мръсни деца в локвата и възкликна от умиление:
„Лебеди мои!“

Два свята: Йордан Радичков и Иво Христов. Единият е излишен.

*Коментарът е от фейсбук