Интересно нещо е есента...
Има нещо меланхолично в умиращите листа на дърветата.
Малко тъга заради отиващото си лято.
Малко надежда за това, че отново ще настъпим педала на делника и ще се опитваме да се доказваме един на друг.
За мен есента винаги е била начало и край.
Начало на новия сезон - в училище, на работа.
Но и край на безгрижността.
Кръговрат.
Всички ще умрем рано или късно и, подобно на есенните листа, ще нахраним замята, която ще роди нови цветя, дървета, плодове и зеленчуци.
И това, само по себе си е донякъде красиво и донякъде тъжно.
Знаете ли...
Никога не съм вярвал в безсмъртната душа.
В прераждането.
В задгробния живот, в притчите за ада и рая, в това, че душата живее и извън тялото.
Дори не вярвам в съществуването на душата.
Материализмът, който изповядвам, е непонятен за околните, но това няма никакво значение.
Вярвам само, че от съществуването ни има смисъл.
И той е, че дори да не свършим нищо смислено през целият си живот, накрая, когато си отидем, телата ни ще нахранят почвата и тя ще роди нов живот.
Иде есента.
Дните стават по - къси, слънцето все още свети, но ще ни топли все по - слабо, докато Топлофикация не го замени срещу 80 лева сградна такса и 340 лева такса мощност.
Есента е красива като зряла жена.
Като сладък плод, събирал лъчите на слънцето и извършвал всичките там фотосинтези и други подобни термини, които не помня.
Спомням си как бях малък.
Било е някъде около 1975 година в Кюстендил.
Имаше малко автомобили, но имаше градски транспорт (днес вече в Кюстендил няма такъв - липсата на хора в града в резултат на мъдрото му управление го остави без нужда от автобуси).
С тате се качвахме на автобус номер 6, който обикаляше града.
А ние се возехме вътре, беше есен и аз си мислех колко е хубаво да си имаш автобус и той да те вози из града.
Квартал Герена, квартал Запад, квартал Колуша.
Това са спомените ми от есента.
Днес тате отдавна го няма, аз отдавна не живея в родния си град, отдавна съм изгубил способността си да се радвам на обикновените неща, камо ли на возенето в автобус от градския транспорт.
Но все още харесвам есента.
Харесвам я повече от лятото.
Харесвам идеята, че всичко в тоя свят е в неспирен кръговрат и че живота и смъртта се хранят един от друг.
Страх ли ни е от есента?
А от смъртта?
А дали ни е страх от живота?
Особено, ако е преминал ей така, без да сме оставили следа?
Това са есенни въпроси, които никой не би могъл да си зададе, когато навън е лято.

*Коментарът е от фейсбук