Преди няколко дни се прибирах отнякъде.

В Младост 4 винаги температурата е с един - два градуса по - ниска от тази в центъра на София.

Или поне така ми се струва.

Но не за това е моята история.

Пред 115 пощенски клон цареше обичайната следобедна суматоха.

Група роми, обърнали една щайга цакаха карти и си подаваха бутилка "Пиринско пиво", двулитрова, "свежо от планината".

Отсреща, на металната поставка за лепене на плакати приветливо ме гледаше Фики, а тънкия студ ми напомни, че всеки месец, който има в името си буквата "р" може да носи разнообразни температурни изненади.

Слязох от колата (което, когато имате гонартроза с подагра се прави внимателно, като се стремите да не натоварвате само единия крак).

И в този момент ги видях.

Дама и господин.

На видима възраст между 75 и 80 години.

Облечени бедно, но спретнато.

Старомодно, но някак с вкус.

Преминаваха по тротоара, който при нас, в Младост служи предимно за паркиране и чат - пат за тротоар.

Вървяха и се държаха за ръка.

Гледаха се усмихнато, сякаш са току що загаджили се гимназисти и си говореха нещо.

Възрастната дама повтаряше всичко по два пъти, подвиквайки, което ме накара да разбера, че нейният любим явно вече не чува добре.

Двамата вървяха бавничко, без да бързат, държейки се за ръка.

И в един момент дядото се наведе и целуна своето момиче.

Ей така, без никаква причина.

Усмихнах се, взех си чантичката и поех към асансьора във входа ми, зер живея на последния етаж.

Това е моята история от Младост 4.

Днес гледам новините.

Тежките политически простотии, в които сме затънали.

Едни падат от високо.

Други се изкачват към върха.

Трети правят нещо друго.

Знаете ли.

Те не са ми интересни.

Интересуват ме единствено онези мили възрастни хора и способността им да се обичат така, както са се обичали преди 50 години.

И когато си спомня за тази мила възрастна двойка, знаете ли, всичко, което смятам за напълно загубено някак си избледнява.

Знам, че ние често участваме в предварително обречени битки.

Че печелим предимно омраза.

Че понякога играем в загубени каузи.

Че рядко си вземаме поука, че сме част от онова прокълнато племе, което има апетит единствено да се самоизяжда.

И въпреки това факта, че в Младост 4 един дядо и една баба ходят, хванати за ръка и се целуват на задръстения тротоар - паркинг е нещото, което ме кара да не хвърля бялата кърпа и да се предам.

Има смисъл.

Все още има хора, които могат да ни научат какво е любов.

Защото ние сме закърмени с омраза.

И с подозрение.

И никога няма да победим злото, ако го борим със зло.

А сега стига сте чели!

Целунете момчето или момичето до вас!

Младост 4 на три морета!!!

(От фейсбук)