l Ракът е само поредната ми битка. Живея, все едно съм напълно здрав и още утре яхвам мотора

l С автобиографията си “Девствената проститутка” няма да спестя нищо и май ще разбуня доста духове и душички

l Най-голямото ми удовлетворение бяха 10-минутните овации на крака в Кан за изстрадания “Маргарит и Маргарита”

-Г-н Волев, какво ви изкара от професионалния ход за 16 години след филма ви "Огледалото на дявола" и ви върна с новата ви лента "Извън пътя"?

- Нека си говорим на "ти". Напуснах за дълго София и причината за бягството ми в Странджа, край морето, бе съсипията, която сполетя родния ми град и моята родина след 10 ноември 1989 г. Всеки досег до действителността, която настъпи от тогава, беше за мен нетърпима. Изпитвах (и продължавам да изпитвам) погнуса и отвращение към фалшивата ни демокрация Но напоследък сякаш става малко по-поносимо. Затова се върнах – и в София, и към киното. Провокирай ме с всякакви въпроси, но бих искал да спестя обширното обсъждане на някои теми, защото в момента пиша автобиографията си. От издателство “Колибри” ме поканиха да бъда първият българин, чиято мемоарна книга ще бъде издадена в поредицата “Амаркорд”, публикувала спомените на Спилбърг, Марлон Брандо, Бертолучи, Ал Пачино, Менцел, Михалков, Кустурица...

- Какво е заглавието на автобиографията ти и ще има ли все пак нещо, което ще спестиш от своя живот, мисли и преживелици в киното?

- Заглавието е "Девствената проститутка". Имам вкус към оксимороните, особено многопластовите. Буквално и като метафора. Нищо съществено не смятам да спестя на никого. Особено на себе си. Мисля, че ще настане голям потрес заради някои моменти, които ще разбунят нечии духове и душички. За три години написах една трета от книгата, около 100 страници, но смятам с останалите 200 да приключа за четири-пет месеца. Вече придобих известен опит в създаването на литература, макар и много трудно. Изпитвам огромно уважение към писаното слово.Това е друг вид занаят, в който изразните средства са доста различни от тези на киното. Все пак не започнах от нулата – писането на сценарии си е вид литературно занимание, нищо че е помощно произведение за режисьора. И тъй като съм безкрайно самокритичен, работата вървеше бавно.

- Да не би често да унищожаваш вече написаното, подобно на Николай Гогол?

- Е, сигурно не съм изгорил колкото него, но е любопитно, че го споменаваш. Гогол ми е много близък духовно. Често пъти се отчайвах, отказвах се, докато пишех. Само инатът ме накара да продължа.

- Навярно ще разкажеш по-подробно за бягството си от “демокрацията”, от София. Намира ли то израз и в "Извън пътя"? В това твое търсене на спасение какво откри?

- Най-ценното, което Бог ни е дал. Нещо, което притежаваме без наша заслуга и което май никога няма да оценим достатъчно - природата. Бог ни е надарил с райска природа. Тя беше спасението ми в тази отвратителна действителност през последните 27 години. Хванах се като удавник за сламка за природата ни и оцелях - и духовно, и физически. Разбира се, нямаше да се справя без помощта на най-близките ми хора – на онези, които ме обичат. А сега смятам за изгубен всеки ден, в който не мога да отида сред природата, да се слея с нея.

- Значи споделяш философията на френския екзистенциалист Жан-Пол Сартр "Адът - това са другите"?

- Разбира се, това е много мъдра сентенция – сбита, точна и на пръв поглед – егоистична, ако не усетиш иронията и двойното дъно в нея. Но Сартр отлично знае, че самият той е част от “другите” в очите на останалите.

Адът, който самите ние

сме способни да причиняваме на ближния си – това също е една от темите на новия ми филм. Как всеки от двойката дългогодишни съпрузи става причина за ада на другия, докато в същото време е убеден, че неговият яд е причинен от партньора. Тъкмо такава сложност на човешките взаимоотношения ми е интересна в момента.

- Къде се доближавате и къде сте на километри далеч един от друг с главния герой в "Извън пътя" – драматурга Стефан, изигран от Деян Донков?

- Доближаваме се в главното – в чувствеността, ранимостта и отношението към творчеството и живота. Отличаваме се най-малкото по външен вид, колкото и Деян да се стараеше да заприлича на мен. Защото има някои особености на моята напреднала възраст, от които той няма личен, непосредствен опит. Но добрите актьори са способни на превъплъщения от всякакъв вид.

- С какво те впечатли, така че да го наредиш сред любимците си Тодор Колев и Велко Кънев?

- Тъкмо с душевността си. Това търся у актьора, останалото слабо ме интересува.

- Защо не се получи с Михаил Билалов, който първоначално е трябвало да влезе в главната мъжка роля?

- Същите причини, които ме свързваха с Деян, ни разделяха с Билалов. Той е добър актьор, но професионалните качества не са решаващи за мен. Аз съм силно емоционален човек и слушам само и единствено чувствата си, вътрешния си глас. Михаил бе по-близък възрастово до героя, но въпреки това реших да рискувам с Деян. С него можем да не си говорим и да сме заедно, да се разбираме мълчаливо.

- Вътрешният глас ли те накара да заложиш на непрофесионалната Сали Ибрахим?

- Абсолютно. За този образ бях избрал актриса, завършила НАТФИЗ, но се оказахме много далеч един от друг по чувствителност – като два полюса. Много е беден изборът на едновременно и хубави, и талантливи, отговарящи на възрастта, и най-вече пасващи на моята чувствителност актриси. Хубавите актриси са страшно кът не само у нас, а киното ни плаче за такива. В театъра външността може да се поприкрие, замаскира, но камерата е безпощадна.

- Без жал ли промени произхода на нейния персонаж, за да го напаснеш към нея самата?

- Аз съм много безжалостен човек. Като професионалист мога да изгоня всеки един от екипа или актьорите и да го сменя за секунда, ако действията му противоречат на моите творчески възгледи и принципи. Също толкова

безпощаден съм и към собствените си

„гениални” хрумвания.

Способен съм да отхвърлям дори най-любими хрумвания заради други, които ми се сторят по-добри, дори да идват от друг човек. Не съм никак самовлюбен. Не се е намерил досега критик, който да изрече по-жестоки и тежки думи за филмите ми, колкото аз самият.

- Как оценяваш работата на Аня Пенчева и успя ли тя да изгради образа на съпругата от твоите представи?

- Преди да я избера, получих много недвусмислени намеци, че Аня не е достатъчно добра и не е от най-подходящите актриси за ролята, но това не ми повлия. Моята цел беше да извадя от нея способности, който дори самата тя не подозира, че притежава Мисля, че успях, че заедно успяхме. Тя се втурна в тази роля с всичко, на което беше способна – и духом, и тялом. Сега усещам реакциите на зрителите, че тя наистина направи изключително добра роля. За Деян нямах съмнения, че ще направи превъзходно ролята.

- Ще работиш ли отново с него за в бъдеще?

- Не знам. Бих искал, но зависи от много неща. Бих снимал и с Деян, и с Аня, и с всички останали актьори в този филм, защото не ме разочароваха с нищо, но това не е гаранция, че ще се случи. Навремето, след като снимах Тодор Колев в "Господин за един ден" и "Двойникът", той много искаше да изиграе главната роля в "Да обичаш на инат".

Отхвърлих кандидатурата му и предпочетох Велко Кънев, защото отново интуицията ми подсказа, че той е по-верният избор. Велко имаше невероятна душевност и болката, че си отиде така млад, всеки път ме хваща за гърлото.

- Значи, макар и да си жесток като режисьор, артистите искат да работят с теб отново и отново?

- Да, когато са професионалисти. Те много добре знаят, че моята безкомпромисност работи за тях. Пък и аз нямаше да ги избера, ако не притежаваха това съзнание. Щастлив съм, че съм създал филмите си с големи актьори, но има само двама, които никога с нищо не са ме разочаровали – Велко Кънев и Леда Тасева, Бог да ги прости.

- Любовта ли е това, което те води и в живота, и в киното?

- Да, във всичките й измерения. Които далеч надхвърлят мъжко-женските, междуполовите отношения. Любовта за мен – и в изкуството, и в живота,

е като противовес, като противоотрова за

омразата у нас, хората.

Истинската любов е необятна и само древните гърци са се доближили до дълбокия й философски смисъл.Онези от нас, надарени със способността да обичат истински, са благословени. Но днес любовта най-често е твърде опростена, да не кажа опростачена. Защото е подвластна на най-мерзкото нещо на света – парите, към които се стремят отчаяно и безскрупулно толкова много нещастници. С пари никога, ама никога не можеш да си купиш любов! Секс – да, с тонове; съвести – колкото щеш; дипломи и шофьорски книжки – с тонове; избиратели и политици – най-вече.

- Как се запозна със съпругата си Доротея, която е художник и споделя отношението ти към красотата?

- Случайно. Всички хубави (и лоши) неща са ми се случили така в живота.

Вярвам в случайността с главно "С" – като Съдба.

От първата ни среща минаха повече от 30 години и ето – все още сме заедно. Въпреки силните ни характери. Нашата връзка не е основана на подчинение. Съвместният ни живот е много интересен, понякога изтощително интересен. Доротея има невероятен вкус и трябва да призная, че стайлингът на Аня Пенчева в „Извън пътя” е изцяло нейно дело. Както и художническите решения за жилището и вилата на главния герой, за много от костюмите на Сали и т.н.

- Пак любовта те отвежда и те кара да емигрираш в Лондон в твоята младост. Този първи брак се проваля, но пък именно там започва плодотворната ти връзка с киното?

- Защо да се е провалил първият ми брак? Издържа цели 18 години, а много бракове днес изкарват и 18 дена. Отиването ми в Англия обаче бе причината да се занимавам с кино. Пак по случайност. Там открих даденостите, с които природата ме е надарила. Преди да замина, учех тук архитектура и бях много добър художник, скулптор. Умеех да работя с форми и цветове, а пък архитектурата е част от киното. Както и литературата, музиката, към която имам огромна слабост, живописта... За щастие в седмото изкуство няма математика, която ме раздели с архитектурата. Киното е най-обединяващото изкуство и се оказа влечението на живота ми. Трайната ми професионална любов.

- Мислил ли си някога, че днес на името ти можеха да тежат масивни и красиви сгради, но нямаше да ги има любимите на всички филми като "Господин за един ден", "Двойникът", "Маргарит и Маргарита" и т.н.?

- Достатъчно съм интелигентен да знам, че по принцип е било възможно. Но можех и да стана много слаб архитект, не знам. Никога не съм съжалявал за избора си обаче.

- Носталгията те връща у нас, но как те посрещнаха тук?

- Отървах затвора с късмет. Аз съм късметлия по рождение. Няколко пъти в живота ми това ме е спасявало. Имам пет много близки срещи със смъртта. При едната от тях - през 1992 г. в Париж, професорът, който ме спаси в “Юржанс”, френския “Пирогов”, каза, че съм бил отвъд прага на връщането. Но по някакъв магичен начин съм поел обратно. Имах седем язви и повърнах четири-пет литра кръв на Шан-з-Елизе. Но ме спасиха. И това е само една от петте ми близки срещи с отвъдното. Мотото на книгата ми е една мисъл на Овидий: "Късметът и любовта спохождат смелите.” По природа съм смел до безумие, до глупост дори. Идиотски смел. Но това е даденост, не е моя заслуга.

- Как дръзна да направиш "Маргарит и Маргарита" – първият филм, в който преди 89-а се показва отвратителното лице на социалистическата номенклатура?

- Реших да докажа на себе си, че имам достойнство. Достойнството е много важно за мен – ако го нямаш, жените не те харесват. Те не си падат по путьовци. А и самият аз нямаше да се уважавам повече, ако бях мълчал. Реших да се преборя със страха си, защото, ако кажа, че не ме е било страх, ще е лъжа.

Това бе най-трудният ми филм като творческо изпълнение. Започна се с една книга на писателя Александър Томов, но той се уплаши и си дръпна сценария. Казах му, че ще се лиша от всичко негово и ще напиша свой сценарий. Е, по-лесно е да работиш върху нещо готово, защото, когато си сам пред белия лист, е най-страшно. Помогна ми Марин Дамянов, младо момче тогава, после стана сценарист. Както и бъдещата ми съпруга - Доротея, която през цялото време ме окуражаваше. Борислав Шаралиев хареса моя сценарий и въпреки липсата на подкрепа от художествения съвет ми каза: "Вярвам ти, прави филма.”

- Позволяваш ли да те наставляват в работата?

- Не и когато ми се заповядва. Но аз умея да слушам. Смятам, че това е велико качество – да чуваш другия. Малцина го могат. Хората основно чуват себе си, което е причина за много неблагополучия във взаимоотношенията.

- Умееш ли и да се гордееш, защото по онова време лентата препълва киносалоните?

- Както мога да ругая себе си безпощадно, така ми се е случвало и да изпитвам гордост. Тогава не толкова ме зарадваха тукашните 2 милиона и половина зрители, а най-вече приемът на филма в Кан. В залата тогава присъстваше и операторът Радослав Спасов, който ме подкрепяше, защото се бях втрещил, буквално бях потънал в пот от притеснение. Но чак такова чудо след прожекцията не очаквах – 10-минутни овации на крака, като на някакъв носител на “Оскар”.

Това осмисли всичките ми мъки, които бях преживял покрай този филм.

Защото това бе Кан – известен с критичната си публика, която не се интересуваше от злободневните български простотии. У нас филмът бе наречен публицистичен, груб и нехудожествен. А това, което се случи в Кан, ми доказваше обратното. Дори Радослав се вцепени – и от възхищение, и от лека завист, защото беше в Кан като оператор на Дюлгеров. Но му стана кеф, което му прави чест. Вместо да позеленее, той се изкефи. Малко са такива хора в гилдията. В кариерата си съм имал духовна близост само с двама мои колеги – Рангел Вълчанов и Георги Дюлгеров. Но ето че и днес аз се радвам с лека завист на най-голямото постижение на българин в киното – номинацията за “Оскар” на аниматора Теодор Ушев. За жалост, участващ с канадски филм, не с наш. Друг един световноизвестен творец - Кристо, не само че не работи у нас, но публично крие, че е българин. От срам, включително и заради положението в днешна България. Дълбок срам от факта, че се е родил българин, и който го отблъсква дори да стъпи в родината си.

- Как приехте диагнозата си рак на белите дробове?

- Първоначално се стреснах много. Казах си: "Бре, дали пък не е дошло време да се мре.” Но някак си с помощта на жена ми, на близките ми, се окопитих бързо и си казах: "Хайде, битката започва." Аз обичам битки. Чувствам силата си, себе си, същността си в битка. Дори в битката със себе си, която е най-страшната. Когато не водя битки ми иде да се гръмна. Цяло щастие бе, че рака го хванах рано, защото коварството на тази болест се изразява в липсата на симптоми до последния момент. Сега обаче се старая да живея, все едно нямам рак. Още утре или вдругиден, само да грейне слънце, се мятам на мотора си и отпрашвам нанякъде.