Със своята нова книга „Убийството на Васил Левски. Виновниците: Османската империя, Граф Игнатиев, Иванчо Хаджи Пенчович“, Янко Гочев извади наяве нови факти относно залавянето и убийството на Апостола. Той успява да разбие някои от най-тежките митове в българската история, свързани с живота и революционната дейност на Апостола. 

Множество доказателства показват на Гочев, че Османската империя е имала правна система, макар и системното нарушаване и неспазване на закони. Според автора, развенчан е и митът, че българите колективно са предали Васил Левски на властта, а помощ е била търсена дори и от съюзника ни Русия, която обаче нямала намерение да спаси Апостола. 

От 1858 година в Османската империя действа Имперският наказателен закон, който по дух е един от най-модерните в Европа и е повлиян от френския наказателен закон. Обаче Османската правна система остава нереформирана по европейски модел. Тя е много тромава и корумпирана. Запазени са големи възможности за политическа намеса в работата на съдилищата както от страна на правителството, така и на чуждите дипломати (посланици и консули). Системното неприлагане, неспазване и нарушаване на османските закони е големият проблем за османското правосъдие през XIX век. Точно такъв е случаят с "делото" срещу Левски.

Предал ли е българският народ Левски? 

Този мит е създаден, поддържан и отгледан целенасочено в продължение на десетилетия. Пропагандирането му води до неговото дълбоко проникване в съзнанието на българите. Според този мит българите са нация от предатели, станали бездушни наблюдатели на залавянето, осъждането и убийството на Васил Левски?!

Митът за българите като нация от предатели обаче няма документална подкрепа. Лъжа е, че Левски не е бил спасен, защото българският народ не направил нищо, за да го освободи въпреки малобройната му охрана. Тази лъжа е създадена с точно определена цел, за да настрои българите едни срещу други, да ги принизи и унижи, като ги противопостави на техния национален герой Левски.

За краткото време, в което се е разбрало, че Левски е заловен има разработени и дори приведени в действие доста планове за неговото освобождаване. Поради една или друга причина обаче те не са могли да бъдат успешно осъществени. Трудно е било за краткото време от около един месец да се организира акция с успешен изход. А опитите за спасяване на Апостола по дипломатически път удрят на камък. Въобще българите са направили каквото е било възможно според тогавашните им сили и обстановка.

Дебело трябва да се подчертае, че според свидетелства на съвременници на събитията охраната на Левски въобще не е била малка. Съратникът на Левски Христо Иванов-Големия говори за охрана от около 200 души конница в Търново. Захари Стоянов описва както охраната, така и маршрута на нейното движение. Според сведенията, които той е събрал и записал в биографията на Дякона турците успяват да формират цял въоръжен ескорт с численост 250 души, който конвоира Левски към София.

Българите всъщност се опитват да освободят Апостола цели два пъти, ала неуспешно.  Те се опитват да спасят Ленски чрез намесата на руската дипломация и зависими от нея лица. Опитът на д-р Рашко Петров да спаси Левски, търсейки както през 1863 година съдействието на руския вицеконсул в Пловдив българина Найден Геров се провалят. Причината е забраната на руския посланик в Цариград граф Н. Игнатиев на своя подчинен Найден Геров да използва служебното си положение за тази цел, макар вече да има прецедент и задържаният по същото дело Христо Стоянов, като руски поданик е освободен!

Този момент е много важен. Той доказва, че руските дипломати са в течение на разследването срещу българите и че са се намесили в полза на свой поданик, който е незабавно освободен.

Най-сериозният опит да се спаси животът на Левски е търсен чрез намесата на международната дипломация. Става дума за акцията на пратеника на Търновския комитет в Сърбия, който през януари 1873 година пристига със специална мисия и жалба, която трябва да бъде предадена на консулите на великите сили. Търси се съдействието за тази акция и на старите сръбски приятели Любен Каравелов и Панайот Хитов. И двамата обаче нищо не предприемат. Остават изцяло пасивни в тази акция за спасяването на Левски.

През 1872 - 1873 година нито Сърбия, нито Русия нямат намерение да спасяват Апостола на българската свобода, разобличил и двете държави като врагове на българския народ. Затова Любен Каравелов и Панайот Хитов като зависими от Сърбия и Русия лица в българското освободително движение бездействат. Това е още един щрих към техния облик на дистанционно управлявани от външни сили български революционери.