l Трябваше да обяснявам на прокуратурата защо не отговарям на човек, който разбрал от Исус, че ако се облепим с тиксо, няма да се разболеем от нищо, признава д-р Ангел Кунчев - главен държавен здравен инспектор

Д-р Ангел Кунчев е човекът, който следи за доброто здраве на нацията ни. Като главен държавен здравен инспектор той винаги е на разположение и се отзовава във всяка извънредна ситуация, а телефонът му звъни денонощно. Търсят го не само хора и медици от цялата страна, но и негови колеги от Европа.

Пред "168 часа" д-р Кунчев призна, че колкото и да е здравословно човек да се страхува от време на време, самият той никога не се е притеснявал от работата с най-различни екзотични болести като специалист по епидемиология.

За да отдъхне от ежедневните си ангажименти, има нужда само от море, зеленина и тишина, като предпочита да почива в България, защото непрестанно пътува по работа в чужбина.

- Д-р Кунчев, като главен държавен здравен инспектор какви мерки взимате вие и препоръчвате на хората в пика на грипа?

- На първо място е избягването на контакта с болни хора, което колкото и да изглежда пожелателно, е доста ефективно. Дали в офиса, или навън, болните от грип си личат. Не само по кихане и кашлица, а и по зачервяването на лицето и видимата отпадналост. Съветвам болните да не опитват да продължават да ходят на работа, защото активно заразяват колегите и приятелите си.

Щом забележа симптомите на грипа у мой служител,

веднага го изпращам обратно вкъщи. В негов интерес е Ако не подценим едно грипно заболяване, а останем у дома два-три дни, то обикновено протича без усложнения, особено при настоящите климатични условия.

Тази година положението е много сериозно, но се опитваме да намалим интензитета на епидемията по всички възможни начини. Един от работещите методи е удължаването на ваканцията за учениците. Не можем да го приложим и към детските градини и яслите, защото така поставяме родителите в трудна ситуация. Затова там пък налагаме филтър на входа. Заради него често колегите влизат в конфликти с родителите, които явно са притиснати от обстоятелствата и държат да оставят децата си, когато не са напълно здрави, но това не е честно спрямо другите деца и не се допуска.

- Кога се очаква краят на грипната епидемия?

- В България епидемията почти никога не е едномоментна по цялата територия на страната Имахме райони като Добрич, Хасково и Габрово, които бяха сред първите засегнати, но ето че при тях започва нормализиране и спад. Тази и другата седмица много от останалите райони ще се включат в епидемията, докато други ще излизат.

В момента почти сме достигнали пика. Тази година два фактора допринесоха за овладяването на интензитета на грипа и това са много ниските температури и доста удължената ваканция.

Иначе като статистика настоящите стойности на заболяемостта, каквито виждаме в Благоевград и Монтана, над 600 на 10 000, почти не сме достигали последните 10 години. Това значи, че на 10 000 души 600 към момента са болни, другата седмица други 600 ще бъдат.

- Според вас българинът умее ли да се грижи за здравето си?

- Българинът знае доста и не спазва доста. Убедил съм се, че не е въпрос на познания, а на желание. Повечето хора знаят какво трябва да се направи, друг е въпросът, дали го правят.

Ако говорим конкретно за грипа, ние всяка година обясняваме, че поне за някои рискови групи, каквито са възрастните хора над 65 години, имунизацията е ключово важна. Грипната епидемия отнася много възрастни всяка година. Въпреки това статистиката показва, че

у нас се имунизират

между 2-3% от населението,

което е пренебрежително ниско. За сравнение в западните страни този процент е 60-70% и дори 85% в Холандия и Великобритания. Ние обаче продължаваме да разчитаме на други предпазни средства - ще пия една ракия, ще пия витамини. Или някой си казва: "Аз съм в много добра форма". Дай Боже, да е така, но практиката показва друго.

- Вие самият твърде взискателен ли сте към своето здраве и това на близките ви?

- По-скоро съм внимателен към това на близките. Последните години имунизирам всички възрастни в семейството. Баща ми, бог да го прости, майка ми, родителите на жена ми, както и един-двама други роднини. Убеден съм, че това помага много.

Не бих казал, че в грижата за собственото здраве съм най-добрият пример в много отношения и като начин на живот, и като други рискови фактори. Давам си сметка, че не е хубаво, но и аз съм българин.

- От думите ви става ясно, че в никакъв случай не сте хипохондрик?

- Не. Като че ли хора, които знаят по-малко, се страхуват повече. Обратното би означавало, че всички лекари и медицински лица щяхме да сме хипохондрици, а не е така. Истината е, че това състояние е много разпространено. Понякога се плаша, когато виждам до каква степен мои приятели и познати

се самонавиват, като се ровят в интернет.

Трябва да е ясно, че едно такова психическо състояние въздейства и физически на организма. Този непрекъснат страх и стрес води до реални здравни проблеми. Човек трябва да си даде сметка, че не е център на света и към него не са се насочили всички вируси и бактерии.

Всеки трябва да се радва на това, което има в момента, защото няма какво да се лъжем - с възрастта рисковете стават повече и неминуемо се появяват и хронични заболявания. В повечето случаи хипохондриците са хора, които нямат реално заболяване, млади са, в добро здраве и нямат никакви причини за страх.

- Вие сте бил директор на отдел "Надзор на заразните болести" в Министерство на здравеопазването. Наистина ли има дефицит на специалисти по заразни болести и след 10 години няма да има кой да ги разпознава у нас?

- Твърдо вървим към това. Тежко ми е да го призная, но бавно, постепенно и много целенасочено затриваме системата на общественото здраве и това крие огромни рискове.

В момента европейските страни приемат много от принципите, по които ние доскоро работехме и като превенция, и като промоция на здраве. А ние сами се отказваме от тях. Средната работна заплата в системата на районните здравни инспекции и в трите национални центрове по заразни и паразитни болести, по радиология и обществено здраве вече е почти равна на минималната. Това води до тотално демотивиране и напускане на кадри.

- Мигрантските вълни повишават ли риска от разпространение на тропически паразитни болести у нас?

- Тук ме настъпвате по болното място, защото е много тънка границата между информация, превантивни мерки и паника. И ние я прекрачихме последните месеци. Освен това броят на мигрантите в България никак не е голям. Не е и малък, но е смешен на фона на 3-те милиона в Турция и половината милион в Гърция. Могат ли да носят нещо бежанците? Могат да носят всичко, което го има по техните страни, но няма нещо, с което да ни изплашат. Внимаваме много, изследваме ги за шест различни заболявания, но тази истерия, специално за лагера в Харманли, не беше обоснована и показа, че прекаляваме. Ето разкарвахме екипи от София, прегледахме всички пребиваващи в лагера и не се установи нищо по-различно от това, което знаехме и твърдяхме първоначално. Но това струваше много пари, време, предизвикване на гняв и безредици.

В невероятна криза на доверието са всички институции в България. Особено в областта на здравето. Ако не вярваш на специалистите си, на тези, които ти дават съвети, ако смяташ, че те лъжат и гонят някакви други цели, ти им връзваш ръцете.

- Кои са най-екзотичните болести, с които сте работили в практиката си?

- Много са. Ние сме на кръстопът във всяко отношение и не сме пощадени от почти никакви интересни болести, като изключвам суперекзотичните - дембел, холера и ебола. Имаме и много, които са чужди на Европа. В България като инфекциозна заболяемост сме много по-близки до Средиземноморието и Близкия изток, отколкото до Европа. Ако някой иска да работи по заразни болести, Балканите са правилното място - тук си имаме всичко.

И се съобразяваме с това, разбира се. Имаме паразитози, субтропични заболявания, които с течение на времето изместват границата си на север. Мисля, че трябва да поддържаме много добър капацитет на Националния център по заразни и паразитни болести и като диагностика, и като научна база, защото ни предстои, ако продължат промените в климата, да имаме проблеми с нови болести – като маларията например. И с бруцелозата, от която се бяхме отървали за десетки години, но се възстанови преди една.

В много силен бум са зоонозите - общи за животните и човека заболявания. Затова последните години много обръщам внимание на добрите контакти с ветеринарната мрежа, защото каквото се случва при тях, неминуемо дава отражение и при нас.

- Никога ли не ви е било страх от евентуалния риск при досега с опасни болести?

- Не. Което не е много добре, защото страхът е доста здравословен,

макар и пресилен

у много хора.

Все пак аз още от самото начало се насочих към тази област - епидемиологията, и към работа със заразни болести. Една трета от времето на епидемиолога минава в контакт със заразно болни и работейки в огнището. Никога не ми се е случвало нищо.

Когато се спомене епидемия - всеки си представя най-лошото. Човечеството все пак е минало през това. Една трета от Лондон е погубен от чума, а не от война или друго.

Спомням си колко беше страшно по време на морбилната епидемия, която засегна страшно много деца- над 24 хиляди. Едновременно трябваше да настаняваме стотици в болници, специално в Сливен, и да откриваме второ и трето инфекциозно, където лежаха по две деца на легло. Персоналът изнемогваше. Тогава се разболяха много доктори и сестри, като включително имаше смъртен случай на лекар.

Често по време на епидемия се случва 20-30% от медицинските лица да се разболеят.

- Вашите близки не се ли притесняват за безопасността ви?

- Те са доста запознати със ситуацията. Всъщност жена ми е микробиолог, ръководител на лаборатория. Самата тя ежедневно работи с вируси и бактерии, така че е наясно с какво се сблъсквам. Децата ни от малки бяха потопени в тази атмосфера и знаят много. Синът ми реши да последва моя път и завърши медицина, макар че се насочи към неврологията. Дъщеря ми е в съвсем друга сфера, тя ви е колега - специалист по ПР, но работи в Холандия.

- Вие приехте ли от някого във фамилията ви лекарското призвание?

- Съвсем не. Нямаме медици в рода преди мен и не е въпрос на традиция. По-скоро бе въпрос на интерес, дори не и толкова осъзнат при мен. Когато дойде време за кандидатстване, не съм си казвал, че на всяка цена искам да стана лекар, доста неща ми се мотаеха в главата като химия и география, но по стечениe на обстоятелствата се насочих към медицината. Велика наука. След толкова години вече ми е трудно да си се представя в друга професия.

- Опитахте ли да разубедите сина си в решението му да ви последва в професията? Или го поощрявахте да го направи?

- По принцип не се бъркам много в изборите на децата си, защото съм от родителите, които смятат, че от 17-18 години нагоре те са равноправни възрастни. Откровено казано обаче,

не ми се искаше

да става медик.

Както и да го въртим, у нас не е добра средата за работещия медицина. Предупредих го, и то доста убедително, но в края на краищата човек трябва да се занимава с това, което му харесва. Насила нищо не става, ако не е по сърце.

Един от споровете ни също беше дали не трябва да специализира в чужбина, защото възможностите и условията там са отлични. Но истината е, че той попадна на много добра клиника по неврология в Александровска болница. Изненадан съм колко е добро отношението на професорите, които се стараят да мотивират младите специалисти ако не с пари, което обстоятелство не зависи от тях, то с всичко друго.

- Как се запознахте със съпругата си?

- Медиците сме трагични в това отношение. Учех в Медицинския институт в Пловдив, а след това имаше райониране и някои от нас заминаха за Пазарджик, където също имаше филиал на института. Там

кръгът бе толкова ограничен, че се изпооженихме

помежду си.

Все пак по цял ден си в една определена среда, контактуваш с определени хора и външните връзки са малко. Поне 40-50% от колегите ми днес са с такива професионални бракове, ако можем да ги наречем така.

- Случвало ли се е да ви извикат по спешност в определена ситуация? Дори посред нощ.

- Постоянно се случва да ми се звъни посред нощ. Снощи в 22 ч. от Русе ми се обадиха, за да ми съобщят какво последно са решили за грипа. Отделно отговарям на повикванията на ваши колеги постоянно. Моят телефонен номер сигурно е най-търсеният в държавата.

- Общо взето сте на работа 24 часа в денонощието?

- Да речем, че съм на разположение. Още не са ме взимали с хеликоптер, все пак не съм специалист по земетресения, взривове и т.н. При нас нещата се развиват по-бавно. Но се е случвало, когато преди време намирахме бял прах наляво и надясно, по време на случаите на антракс в Щатите, да се наложи да отваряме лаборатории през нощта, за да се изследват проби. Винаги сме длъжни да реагираме бързо и навреме.

- Търсят ли ви някога с абсурдни въпроси и притеснения?

- На месец задължително идват по две-три странни предложения за намерени лечения на всичко. Преди десетина години се стигна дотам, че трябваше да обяснявам на прокуратурата защо не отговарям на човек, който твърдеше, че получил информация от Исус, който му се явил и му казал, че ако облепяме цялото тяло с тиксо, нищо няма да ни хване. Не смятам, че има необходимост от реакция при такива ситуации. Обяснихме на човека, че не проявяваме интерес. Вчера пък получих анонимен мейл, в който ни обясняваха как трябва задължително да удължим ваканцията на учениците, защото е небоходимо на всяка цена да си останат вкъщи за по-голяма сигурност.

- Това, че винаги сте на разположение, не ви ли натоварва психически?

- Не. Ако човек приеме, че това е работата му, която харесва, не му тежи. През годините си дадох сметка, че съм свикнал прекалено. Когато се опитвах да избягам някъде, в първите няколко дни изобщо не можех да се изключа. По инерция ставах в 6 ч., носех си телефона навсякъде, дори и в банята, и ми трябваха поне два-три дни да се разделя с него. Но организмът има необходимост от почивка.

- Как точно си почивате?

- Сред природата. Достатъчно ми е да се разхождам из гората на зелено и тихо. Много обичам морето. Общо взето, откриваме сезона на Великден в Синеморец или в Ахтопол в една църква и го закриваме колкото се може по-късно. По-миналата година се къпахме за последно в морето на 20 октомври. Не обичам да пътувам в чужбина, защото много често съм там по работа. Много хора си мислят, че това е голям плюс и не мога да си изкривя душата, че е интересно. Но само първите два-три пъти. Нашата европейска централа по контрол на заразните болести е в Стокхолм и там няма хотел, в които да не съм спал. 99% от случаите маршрутът е - летище, хотел, зала и обратно.

- Какво ви изнервя?

- Липсата на професионализъм. За съжаление

на много нива

тя е крещяща.

Чудя се как може хора на достатъчно високи постове да нямат елементарни познания по организация. При нас за съжаление поради политически причини се правят едни тотални чистки, сменят се кадърни хора, слагат се такива без необходимото образование и това пречи на работата.

- В чии съвети се вслушвате вие като човека, който непрекъснато дава съвети?

- Нямам много кумири. Когато започнах работа в Хасково, един месец след това шефката замина в друг град, останах сам и трябваше да се справям както мога. Същото стана и като започнах работа в София. От чисто научна гледна точка има хора, от които съм се учил и продължавам да се уча, като проф. Тодор Кантарджиев - директор на центъра по Заразни и паразитни болести, проф. Мира Кожухарова - дългогодишен национален консултант по епидемиология и проф. Вилиям Монев - пенсионер от дълги години, но пълен с енергия и оптимизъм.

Иначе винаги съм във връзка с чуждестранни колеги и постоянно се търсим, както аз тях, така и те мен, за съвети.