За комунистическата власт масовата съпротива след деветосептемврийския преврат е организирана от реакционни сили в страната и чужбина, а участниците в нея са наричани “фашисти”, “кулаци”, чужди агенти и криминални престъпници.

Но противно на пропагандата на режима горянското движение възниква спонтанно в отговор на заливащите страната репресии, без да е имало инструкция от чужда държава. Първите горянски чети се създават през пролетта на 1945 г. и действат в районите, откъдето са и самите горяни, без да имат връзка с други нелегални групи и без да се опитват да я установят.

След разправата с легалната опозиция става ясно, че в името на кървавата си утопия комунистите няма да се колебаят да убиват,

грабят и лъжат

дори най-бедните

слоеве от населението,

в чието име уж са взели властта.

Вярно е, че от гръцка територия чак до 1962 г. предава радиостанция “Горянин” и че западните служби са следили съпротивата срещу режима у нас, но бунтовете се провалят по-скоро заради липсата на помощ от свободния свят.

Ако е имало политическа организация, която стои зад бунтовниците, това са най-вече преминалият в нелегалност БЗНС “Никола Петков” и неговият младежки съюз, доколкото изобщо са могли да бъдат възстановени като структури в условията на тотална диктатура.

Неоспорим исторически факт е, че водачите на земеделците се държат достойно и не предават народа си. Страдали и преди 9 септември заради несъгласието си с присъединяването на България към Оста, те не се примиряват и

до последно се борят за свобода и демокрация

За това свидетелстват стенограмите от заседания на Народното събрание. Никола Петков ясно си дава сметка какво го чака, но не престава със силни слова да разобличава управляващите. Не жали и вожда им Георги Димитров, като го нарича търтей, който живее като милионер на гърба на народа.

Именно заради лоялността си към хората, които са го избрали, Никола Петков жертва и живота си. Бързо му скалъпват обвинение, че подготвял държавен преврат, съдят го и след зверски мъчения е убит в затвора. Казват, че съветски агент счупил с чук черепа му в килията, а по-късно обесили вече мъртвото му тяло.

Д-р Г. М. Димитров на косъм успява да се измъкне в чужбина и да избегне подобна съдба. Димитър Гичев пък, след като излежава 1 година затвор, дадена му от Народния съд заради неколкодневно участие в кабинета на Константин Муравиев, през есента на 1947 г. е арестуван повторно и е осъден на доживотен затвор. След 9 г., когато Вълко Червенков вече е свален от власт, му предлагат да подпише декларация за сътрудничество и дори да заеме висш държавен пост. Доблестният политик обаче отказва да предаде идеалите си и остава в затвора до 1960 г. Умира след няколко години и е обречен на умишлена забрава.

Горяни стават преди всичко най-големите смелчаци измежду хилядите уволнявани, изключвани, интернирани, арестувани, бити и затваряни, защото

не приемат новият “социалистически строй”

да се установява с куршум, въже и тояга.

Съдържанието на разпространяваните от тях позиви също е доказателство, че по своя характер движението на горяните е националноосвободително. Един от тях, който в. “168 часа” публикува за първи път, гласи:

“Български младежи, ние не сме господари на съдбата си! Нашето бъдеще зависи от нуждите и заповедите на Кремъл! Принудени сме да работим каквото и където комунистите ни позволят! Четем само това, което комунистическата цензура ни разреши! По принуда

слушаме само комунистическите

лъжи и празнословия!

Комунистите се опитват да ограничат и контролират разума ни!”

И наистина средствата, използвани от властта за разправа с всички инакомислещи, са чудовищни и сами по себе си са изобличение за режима. Те включват разстрели без присъда, мъчения, добре платени предателства и пълна дезинформация.

А и запазените документи от съдебните фарсове съвсем ясно говорят, че участниците в горянското движение, които грабват оръжие в отчаян опит да защитят изконните си човешки права, не са някакви “бивши”, а обикновени селяни и работници. Дори органите на ДС в своите сводки ги наричат “николапетковисти”, “опозиционери” и т. н. Между тях има и свещеници, монаси, а и много жени.

Една от емблематичните фигури например е Цветана Стефанова Попкоева-Чалъкова.

Историята й е описана в книгата “Миналото в мен” от Габриела Цанева, писателка, която е и близка родственица на горянската героиня.

В Русенско сред горите по поречията на Черни и Бели Лом се развихря едно от най-забележителните горянски движения в България. То родило и новата Райна Княгиня - горянката Цветана Попкоева.

Учителка, едва 22-годишна, Цветана или Цена, както са я наричали, нощем обикаля селата и хорските къщи и организира чети и дори въстание.

Но след разгрома от 1951 г. става ясно, че бунтът няма да се състои. Обикаля горите още половин година, нощува из селата при верни хора. На 22 февруари 1952 г. е заловена след предателство.

Издайникът

получил 50 000 лева,

а милиционерският конвой минава през селищата заедно с окованата Цена, за да обезкуражи поддръжниците на горянското движение.

Друга забележителна българка, която помага на горяните, е монахинята Симфороза със светско име Елена Георгиева Мечкова. Нелеката й съдба е описана от Мартин Николов в “Църковен вестник” през 2003 г.

Тя е родена на 16 май 1907 г. в Пловдив и след като завършва прогимназия, заминава да учи във Франция. Приема монашество във Видин през 1924 г. и по-късно става игуменка на манастира “Света Петка” в сливенското село Сотиря.

Казват, че е рисувала картички за Рождество и Възкресение и със събраните пари е спомогнала за украсата на манастира. Днес посетителите му остават очаровани от красотата на храма “Света Петка”, принос за което има и монахиня Симфороза.

Тя не е отказвала молба на никого и за нищо. Казвала: “Ние като християни и особено аз не мога да откажа

подслон в манастира”

Така през 1951 г. я молят за убежище “нелегалните горяни” Георги Маринов и Иван Спасов, които са избягали от селото и се криели в гората. Поръчали й да каже на Ненка Гарванова от Сотиря да изнесе незабелязано от селото картечница, сандъче с патроните и друго оръжие в кола с тор и да ги зарови в някоя нива. После да каже мястото на игуменката и нелегалните да отидат и да ги вземат. Симфороза обаче така не успява да влезе в контакт с жената. Въпреки това тя е съдена като съучастник по делото на горяните.

Достойното поведение на игуменката в съда личи от сведение в книгата на Петко Огойски “Записки по българските страдания”. Пред автора Атанаска Русева и дъщеря й Станка, близки на осъден по същото дело, разказват:

“Нашия (Георги Русев) го хванали в Балкана, но ние не знаеме. Два месеца ходим насам-натам да го търсим, но криеха. После Димитър Маринов от село ни каза, че е в ДС. Свиждане ни дадоха чак на делото. Десет дена ги съдиха. Нашият се държи, не признава, но малко нещо стана, та съдията го пита - Ако едно куче се научи да яде яйцата, какво ще го направиш? Ще го убия! - рече той. - Е, и теб това те чака... И го осъдиха на смърт с още двама - с Радко Радков и Цоньо Велев от Тополчане.

С тях съдиха и калугерката Симфороза. Тя ни учуди. Обръща се и отговаря като войник. Това ми е верата, казва,

това ми е работата - да помагам на всеки,

дето е изпаднал в нужда

Осъдиха я на 7 г. затвор и ги е лежала в Сливенския затвор, като други две калугерки все са я поддържали.

А Търпанов беха осъдили преди това, ама на закрито. После нашият адвокат Попов ни каза, че прокурорът по нашите дела Динко Пейчев се обесил. Той бил приятел на брата на Пеньо Иванов.

Но после и нас не ни оставяха на мира тук, в село. Току пращат отнякъде бележка, че Георги е жив и е в София, в Александровската болница, та да идем да го видим. После и честитка, уж от него, ни пращаха за Нова година... Господ да ги накаже!”

В присъдата на Старозагорския съд от 18 октомври 1951 г. се казва:

“Признава подсъдимата Елена Георгиева Мечкова (монахиня Симфороза), на 44 години от гр. Пловдив, а живуща в село Сотиря, Сливенско, в манастира “Света Петка”, за виновна в това, че е

подпомагала с оръжие,

храна и боеприпаси

и улеснявала членовете на бандитската организация и самата бандитска организация. Монахиня Симфороза е вражески настроена към народната власт и е била във Франция и Турция, където е влязла в съюз с англо-американските империалисти и техните слуги турските реакционери, гръцките монархофашисти и бандата на Тито. Вследствие на изложените данни

съдът я осъжда на 7 години лишаване от свобода

и да се конфискува в полза на държавата по една втора идеална част от движимото и недвижимото й имущество.”

Присъдата е правен абсурд. Симфороза не е имала оръжие и поради това не е подпомагала по този начин нелегалната организация. В манастира не са намерени никакви боеприпаси. Най-после тя не е познавала никого от “бандата на Тито”, нито пък гръцки монархофашист или турски реакционер.

Въпреки това Елена Мечкова е пратена да изтърпява наказанието си в Сливенския затвор на 25 септември 1951 г. В заключителната си реч прокурорът казва, че “... подсъдимата има особено положение пред останалите подсъдими в този процес. Тя е една, която се е отдала на религията и същевременно от мястото, което е заемала, се е съгласила да служи на лагера на контрареволюцията, на лагера на реакцията. Обвинението против подсъдимите, в частност подсъдимата монахиня Симфороза, е за ужасна и чудовищна вина и изисква строга присъда, най-тежко наказание”.

Действително условията в Сливенския затвор са крайно тежки. “Те искаха да ме унижат - разказвала монахинята, - но аз като стара пловдивчанка счетох, че има неща, на които мога да ги науча, защото те не ги знаят, например на руски и френски език, проповядвах им Божието учение.”

Именно заради тези проповеди тя изтърпява повече от 240 карцера. “Метър на метър са тия карцери - казвала монахинята, - вътре изпражнения, всичко. Ни можеш да седнеш, ни да легнеш. Стоиш права и ти хвърлят яденето. Гладувах и ден и нощ, така два-три дни, ама не издържах и започнах да се храня.”

В килията на затвора не е било нищо по-различно. “Нямаше стъкла на прозорците. Зимата лежиш на пода и се завиваш с едно одеало. Като станеш сутринта - и снегът просто те е затрупал.

Ядяхме повече сол,

за да не замръзнем.”

Пазачите в затвора веднъж знаели за предстоящо посещение от ДС и я попитали: “Симфорозо, можеш ли да нарисуваш Иисус Христос как носи кръста си?”

Тя казала: “Дайте ми боя” и изрисувала цялата стена.

На другия ден минава комисията и я наказват - светили й със силни прожектори в очите няколко часа.

След излизането си от затвора Симфороза отива да служи в Мъглижкия манастир “Света Параскева”, където всички я помнят като изключително добра, но измъчена жена. Там тя умира на 7 декември 1992 г.