Починалият на 90 години Фидел Кастро стартира кариерата си като „професионален“ революционер и заедно с Че Гевара изгражда образ на романтичен герой - мачо с брада и военна униформа, любимец на жените, смелчак, който не се страхува да се изправи дори срещу САЩ в защита на идеалите си. Веднага след като взема властта обаче, се оказва, че е създал ужасяващ режим, гроб за демокрация и свобода.

Тогава за кратко комунистическата пропаганда го превръща в нещо като секссимвол на социализма. Така за разлика от други вождове в тоталитарните държави, на него му е разрешено да прави малко по-различно политическо шоу.

Например Ел Команданте не строи паметници на самия себе си и не кръщава улици и предприятия на свое име. В същото време предприема някои широкорекламирани кампании като например реставрирането на историческата част на Хавана, чувствителното подобряване на здравеопазването и образованието и др.

Вероятно и заради този му имидж много медии на Запад отразиха смъртта му като

вместо диктатор,

какъвто винаги е бил,

го наричат с по-меки имена – лидер, водач и дори бивш президент.

Всъщност истината за него става ясна на света още при разправата с хората на сваления от него диктатор Фулхенсио Батиста. Освен това през дългогодишното управление революционният му плам трудно се съчетава с коленопреклонното отношение към Кремъл, с което едва не предизвиква термоядрена катастрофа.

Фидел Алехандро Кастро Рус е роден 13 август 1926 г., в Лас Манасас, плантация на семейството му в село Биран в източната кубинска провинция Ориенте.

Баща му - Анхел Кастро, е роден в Испания и отива

в Куба като войник

от испанската армия. Първоначално станал работник на плантациите на компанията "Юнайтед Фруитс", а по-късно се занимава с отглеждане на захарна тръстика. Придобива и 2000 декара от имението Лас Манасас, което има обща площ от 24 000 декара.

Макар и зад гърба му той да е бил наричан понякога и "guajiro", или селянин, се оказва, че като дете Фидел е бил заможен, но далеч не толкова, колкото съучениците в училищата, където е изпратен да учи, включително и престижния Колехио де Белен, йезуитското училище в Хавана. Някои биографи виждат в изпращането му в католическо училище причината за радикализирането на младия Фидел.

В една авторитетна негова биография от 1986 г. е цитиран Енрике Оварес, стар приятел на Фидел, да казва: "Смятам че, родителите му направиха много лоша услуга, като го изпратиха да учи в училище с богати момчета, без самият Фидел да е наистина богат и без да има съответното социално положение. Мисля че именно това му повлия и той

се изпълни с омраза към обществото и хората с пари".

Буйна натура, още като младеж през 1947 г. Кастро се записва в един неуспешен поход за свалянето на доминиканския диктатор Рафаел Леонидас Трухильо. После, две години след като се дипломира като юрист през 1950 г., като член на реформаторското крило на Ортодоксалната партия бъдещият комунистически вожд дори се кандидатира за място в кубинския конгрес. Кампанията му обаче е осуетена на 10 март 1952 г., когато Батиста организира преврат и заема отново президентския пост.

Още тогава проличава неговият талант да убеждава хората дори когато става дума за невъзможни задачи. Така успява да привлече 120 души, с които се втурва в доста налудничав план да превземат правителствените казарми "Монкада" в Сантяго де Куба, чиито гарнизон е от над 1000 войници.

Нападението се отличава

с почти комичното си

лошо управление.

На 26 юли 1953 г. повечето от хората му се загубват в стария квартал на града и накрая щурмуват сграда, за която предварително са смятали, че е важен арсенал, но се оказва обикновена бръснарница. След това без да отправят нито един изстрел, Кастро нарежда отстъпление. Накрая, както той, така и повечето от съзаклятниците му са заловени от правителствените войски.

Само след застъпничеството на един католически епископ, приятел на баща му, Кастро отървава незабавния разстрел и в крайна сметка е изправен пред съда.

Според официалната историография точно на процеса, където се защитава сам, той произнася и прословутите думи, които впоследствие ще изучават поколения кубински ученици: "Това, че ме осъждате, няма значение. Историята ще ме освободи!"

Получава присъда от 15 години, но заради амнистия е освободен след по-малко от две. След затвора емигрира в Мексико, където основава движението "26 юли" - наименование, посветено на деня на атаката на казармите “Монкада”.

На 2 декември 1956 г. Кастро и 81 негови последователи на борда на яхтата "Гранма" се връщат от Мексико в Куба. 12 от тях са убити или заловени веднага след слизането им на брега, но останалите, между които Фидел, брат му Раул и аржентинският лекар Ернесто (Че) Гевара успяват да избягат в планините и започват организацията на партизанска армия.

През лятото на 1958 г. Батиста дава старта на мащабна офанзива срещу групата на Кастро, но тя се проваля. Тогавашният кубински диктатор е толкова компрометиран, че САЩ дори отказват да му доставят оръжието, което вече си е платил, и за него става ясно че трябва да се оттегли от властта. На Нова година през 1958 г. Батиста съобщава на няколко свои приближени, че напуска страната, и на Кастро и неговите привърженици не остава нищо друго освен

триумфално да влезнат в

Хавана и да вземат властта.

През ранните години на управлението си Кастро е доста различен - проповядва демокрация и реформи. Опитва да успокои критиците си, като настоява, че самият той не е комунист.

Така, въпреки жестоката разправа с предишните управляващи, първоначално горещите му слова привличат подкрепата дори на много световноизвестни интелектуалци. Дългогодишният жител на Куба Ърнест Хемингуей, Жан-Пол Сартър, Габриел Гарсия Маркес и даже трубадурът на американската контракултура Боб Дилън не се свенят да аплодират новия кубински лидер.

Даже когато поема властта, САЩ, макар и плахо, му предлагат икономическа помощ, която той гордо отказва. През април 1959 г. Кастро отива и на посещение в САЩ. Макар че визитата не е официална (поканата е от организацията на американските издатели на вестници), тя предизвиква истински фурор. Бързо обаче става ясно, че той няма намерение да развива добросъседски отношения с американците. А когато се разбира, че е вкарал в затвора хиляди политически опоненти и национализира в полза на държавата американска собственост за 1,8 млрд. долара, отношенията драматично се влошават. САЩ налагат строго търговско ембарго, което изключва единствено храните и лекарствата.

На 2 декември 1961 г. в 5-часова реч по радиото Кастро вече открито заявява, че има намерение да превърне Куба в бастион на комунизма: "Аз съм марксист-ленинист и ще бъда такъв, докато съм жив!"

На 3 януари 1961 г. дипломатическите отношения със САЩ са прекъснати. Недобре организираната инвазия от кубински изгнаници в Залива на прасетата, която се очаква да повдигне масово въстание в Куба, се проваля и Кастро бърза да триумфира като "победител над пъклените планове на ЦРУ".

В същото време укрепват близките отношения със Съветския съюз, който щедро снабдява режима с оръжия и горива.

На следващата година Кастро се включва в много опасна игра и на практика подстрекава ядрената конфронтация между Вашингтон и Москва в т.нар. Карибска криза. Снимки, направени от американски разузнавателни самолети, разкриват, че кубинците са предоставили бази за съветски ракетни установки, които могат да изстрелват ракети с ядрен заряд. Американската администрация е, меко казано, ужасена от перспективата да търпи тази опасност под носа си. Затова президентът Кенеди незабавно нарежда пълна блокада на острова и спира съветските военни кораби. Светът се изправя на ръба на термоядрена катастрофа. Реакцията на Кастро е безумна. В официално писмо до тогавашния господар на Кремъл Никита Хрушчов той настоява за изпреварващ ядрен удар, като рапортува, че целият кубински народ е готов да се жертва, за да бъдат унищожени омразните му Съединени щати. За щастие в последния момент разумът в съветското ръководство надделява, Хрушчов се съгласява да оттегли съветските ракети и обещава да не използва Куба като база за нападателни оръжия. В замяна на това САЩ поемат ангажимент да не нахлуват в Куба и да премахнат ракетите си, разположени в Турция.

Кои са най-големите провали на режима на Ел Команданте и защо купонната система е въведена в Куба още през 1961 г. , четете в печатното издание на в. "168 часа"