l “Адът - това не са другите. Те и аз - това е сила”, признава приживе знаменитият режисьор
l Баща му е сред разстреляните над 10 000 полски военни в Катинското клане
l Едва 20-годишен носителят на “Оскар” прекарва зловеща нощ в подземията на ДС

"Животът е като скучно театрално представление, но не бива да бързате да излизате преди неизбежния край”, пише в своята автобиография “Киното и останалият свят” знаменитият полски режисьор Анджей Вайда.

Носителят на почетен “Оскар” и куп други престижни киноотличия почина на 90-годишна възраст на 9 октомври 2016 г. във Варшава от белодробна недостатъчност, след като беше приет в болница и приведен в медикаментозна кома. Така един от видните основатели на полската филмова школа си отиде от този свят, но остана безсмъртен с огромния си принос към света на изкуството. Немислимо би било отсъствието му като творец, ако бе успял да сбъдне детската си мечта и да стане офицер като баща си.

Тринайсет години преди Полша да бъде окупирана от нацистка Германия и СССР, на 6 март 1926 г. в град Сувалки в семейството на учителка и офицер от конната артилерия се ражда Анджей Вайда. Той е едва завършил седми клас, когато започва работа като чертожник, товарач и помагач на художник при реставрирането на фрески в местни катедрали, за да избегне принудителни ангажименти за фашистка Германия по време на Втората световна война.

Полага клетва в Армия Крайова, организацията на полската съпротива, но не е участвал в бойни действия.

"Бях нормално момче - баща ми ме учеше да яздя,

ангелът хранител бдеше

над всяка моя стъпка,

а мама трепереше за живота ми, откакто разбра през пролетта на 1942 г., че съм се заклел във всичко свято пред моя командир от Армия Крайова, а то беше толкова свято, че в нашата къща за него винаги се шепнеше.

Кой ме възпита? Родителите ми със своите военни традиции за чест и дълг, баща ми с мундира си, закопчан до брадичката. Училището - класическата гимназия, културата на Гърция и Рим. Католическата църква - Божиите закони. С този патриотичен и морален възглед за света влязох във войната през 1939 г."

През същата година баща му Якуб е сред разстреляните над десет хиляди пленени полски офицери в Катинското клане.

Вайда заснема първия филм за трагедията "Катин" (2007), в който прави и своята лична изповед и го нарича "най-трудния филм в живота ми". Режисьорът държи да създаде лента, която да не бъде антируска, а антисъветска, антисталинска, защото "под писмото до Берия не стои подписът на руския народ, а на Сталин".

Един спомен от онези смутни времена остава завинаги забит надълбоко като карфица в игленик в паметта на Вайда. През пролетта на 1946 г. той се озовава в подземията на Държавна сигурност в Краков на Плац Волношчи. Следва разпит, продължил цяла нощ, за това дали е бил, или не и ако е бил, то с кого, в Армия Крайова, младият следовател полага глава на бюрото и заспива, оставяйки чекмеджето полуотворено с пистолет вътре. Намират се на четвъртия етаж, а свободата навън го приканва, но той

избира да чака, без

сам да знае защо,

в присъствието на заспалия следовател.

“Може би просто съм бил любопитен какво ще се случи по-нататък, а може би именно тогава разбрах, че привидностите мамят и моят угнетител, минал през добрата школа на НКВД, само се преструва, че спи. През тези няколко дни по коридорите на ДС чувах непрестанно руската реч на съветските консултанти на нашите угнетители.”

През военно време бъдещият режисьор прочита и студията на Юзеф Чапски "За Сезан и съзнанието на художника", която го спечелва безвъзвратно за света на изкуството и според самия него го прави

най-модерния художник в Радом, където тогава живее.

“Не успях напълно да залича от съзнанието си картините от миналото, които познавачите намират за напълно бездарни. Дори напротив - непрестанно се връщат и придобиват нови значения.”

Полският режисьор подкрепи младата демокрация в България, когато преди 26 години пристигна лично в София и държа реч на големия митинг преди парламентарните избори у нас на 7 юни 1990 г.

С настъпването на мира в собствената си страна той поема по своя истински път на творец и през 1946–1949 г. следва в Академията за изобразително изкуство в Краков. През 1953 г. завършва Държавната висша филмова, телевизионна и театрална школа в Лодз.

Неговият дебют в киното е с филма "Поколение", но името му се прочува с втората му лента "Канал" (1957), носител на Специалния приз на журито от Международния кинофестивал в Кан. Когато снима продукцията, се разболява от язва, а лекарите го съветват да сведе вълненията до минимум.

Налага му се да избере -

или да спре

да прави филми,

или да спре да се интересува какво пишат за тях рецензентите. Без колебание избира именно второто.

"Когато размишлявам кои образи са формирали въображението ми, трябва да започна от ангела хранител, който бдеше над леглото ми и ме съпровождаше от най-ранно детство. После идва илюстрацията от един учебник, представяща лвовските Орлета - помня я прекрасно дори след половин век, откакто открих тази репродукция на картината на Войчех Косак в един краковски антиквариат. И накрая "Дебри" на Артур Гротгер, чиято мрачна мистика преживявах дълбоко, докато четях монографията на Антони Потоцки на светлината на газената лампа в дядовата ми къща в Пшемишъл. Тази сбирка обаче не би била пълна без конните портрети на Тадеуш Косцюшко и Юзеф Пилсудски."

Вайда е автор и на първия полски филм, спечелил "Златна палма" в Кан - "Човекът от желязо" (1981), номиниран за "Оскар" и "Сезар" за най-добър чуждоезичен филм. Сред останалите шедьоври на режисьора са "Човекът от мрамор", "Лех Валенса", "Пепел и диамант", "Сибирската лейди Макбет", "Пепелища", "Всичко за продан", "Без упойка" и още, още. Последното му кинотворение "Послеобрази" (Powidoki) бе обявено като полското предложение за номинация за "Оскар" в категорията за най-добра неанглоезична творба.

“Възгледът на Сартър, че адът - това са другите, ми се струва само литературна метафора. Другите и аз - това е сила. Не приемам становището, че киноизкуството изразява тайната на твореца, а зрителите са само излишен придатък на твореца режисьор.”

Вайда казва за себе си, че от малък е бил изключително плах. По време на службата му в 20-а радомска харцерска дружина става отряден ръководител и му се налага да се изправи пред строения си отряд. Оказва се, че не може да произнесе команда. Това е странно обстоятелство, като се има предвид, че израства в казарма с ежедневни заповеди и категорични и безапелационни наставления. Повече от 50 години обаче успява да командва, но в качеството си на режисьор и признава, че човек може да се научи на всичко.

“Цялата си младост изживях с надеждата, че светът може да бъде направен по-добър Киното - изкуството на XX век - трябваше най-успешно да помогне в това дело. Вярвахме, че хората от различни страни, различни раси и континенти, опознавайки се взаимно чрез филмите, ще станат приятели и съюзници. Но светът е тежко болен и дори да му даваме като на дете нови и нови играчки, те няма да го излекуват. Вечер в кината се прожектират нови филми, но вече я няма надеждата, че благодарение на тях светът ще разбере грешките си и ще намери общ път към щастието.”

Анджей Вайда успя да изпълни мисията си на творец, защото предизвиква интереса на зрителите, събужда приспаните им нужди и чувства, защото, както самият той казва, живя с живота на обкръжаващия го свят.