10 месеца се подготвяхме за олимпиада при спартански условия. Най-добрите ни специалисти заминаха в чужбина и се представят блестящо. Позволихме желязната ни система в спорта да се разпадне, а румънците запазиха своята

- Г-жо Йорданова, какви чувства ви вълнуват като гледате олимпиадата в Рио?
- Ако не си го преживял сам, наистина не можеш да разбереш какви чувства може да те обладаят в такъв момент. Олимпиадата е нещо велико, няма нищо общо, нито със свeтовно първенство, нито с каквото и да е друго събитие. Уникално е.
Може би и затова ми е тъжно, че не успяхме и ние да организираме олимпиада, а бяхме почти на крачка. Говоря за кандидатурите ни през 1992, 1994 и последния ни опит през 2014 г. за зимни игри. Искаше ми се да видят хората в България за какво става въпрос.
А сега малко с лека ръка си позволяват да дават
оценки, че сме изпратили едни добри туристи в Рио Истината е, че това са хора, които са положили страшно много труд.
- Навремето очаквахте ли да постигнете такъв успех на олимпиадата в Монреал?
- Много хора обичаха да ни слагат в устата приказки от рода на: "Аз отивам и ще стана пръв!" Такава увереност не мога да кажа, че е имало. Да, знаех че съм много добре подготвена, но винаги има някаква възможност това да не се случи. Но имах представа къде се намираме, какви са ни възможностите и че имаме шансове. Дори още предишната година можехме да станем световни шампиони, но по ред други обстоятелства се случи така, че взехме бронзов медал. След това за олимпиадата се готвихме 10 месеца нонстоп. В Белмекен, а и в Гърция ходехме на едно езеро в Янина, тъй като там през зимата е доста по-топло.

- Какво си спомняте от Канада?
- О, там беше страхотно! В началото по един начин, а след като спечелихме финала - по друг. Преди самата олимпиада ние отидохме за около месец на 150 километра от Монреал, за да се аклиматизираме към условията и часовата разлика. Тренирахме в езерце в някаква вилна зона. Живеехме в три вили, даже едната я построиха допълнително за нас, тъй като само гребците в нашата делегация бяхме 50 души, и при абсолютно спокойствие довършвахме подготовката си. След това влязохме в олимпийското село и на втория ден стартирахме. Там беше ужасно разконцентриращо. Виждаш нови лица, звезди в спорта, за които само си чел или гледал по телевизията. Изведнъж се сблъскваш с тях и просто ставаш луд. Невероятна атмосфера. Плюс съпътстваща програма - улични тържества, музиканти, сцени... Страхотно преживяване, но и разконцентриращо. Всичко, което мобилизираш за този най-важен момент щеше малко да се разпилее.
- Как ви посрещнаха в България след олимпийската титла?
- Е, това беше най-хубавото нещо. Много често ме питат как съм се чувствала на стълбичката за награждаване - е, не знам как съм се чувствала там.
По-скоро глупаво от щастие, не знаеш къде си,
усмихваш се, раздаваш автографи, но когато се прибрахме в България, когато видях тази тълпа, тази еуфория, радостта в очите на хората, тогава вече си дадох сметка какво всъщност се е случило.
- Имаше ли ограничения за спортистите тогава, разрешаваха ли ви срещи с близките по време на подготовката?
- Белмекен беше забранена зона, там никой не можеше да влезе освен спортистите. Аз пък бях единствената семейна в отбора, но дори синът ми не можеше да дойде там.
- С каква цел се правеше това?
- Да не се разсейваш, да не се разконцентрираш.
Режимът беше
едва ли не
на военни начала
Ние си бяхме направо като войници. Тренирах по три-четири пъти на ден. Базата беше разделена между българи и германци. Германците бяха поставили много строги изисквания. И в интерес на истината, докато те бяха там, базата работеше безупречно. Имаше двама директори - наш и техен. Германският беше много стриктен. Дори седеше в кухнята да проверява дали това, което трябва да се изнесе на хората, се дава. А там наистина имаше от пиле мляко, доколкото беше възможно у нас в онези години. Иначе германците, когато пристигаха, си носеха всичко - хляб, мляко, захар... Да, беше си ограничена зона, други хора нямаха достъп и вероятно така беше правилно.
- Доколко организацията на игрите влияе на състезателите? - Колкото и много труд да си положил, винаги има и много субективни фактори, които могат да повлияят, но късметът помага на добре подготвените.
От много голямо значение са не само организацията и условията, които предлагат домакините, но и атмосферата, защото тя е нещо, което може да повлияе много силно. Предполагам си давате сметка, че един елитен, високоразряден спортист в такъв момент е нещо като рохко яйце и съвсем дребно препятствие може да го счупи, да го извади от равновесие. Затова още преди да замине делегацията ни, ние в олимпийския комитет обсъдихме наръчник с предпазни мерки, които трябва да се вземат предвид, и беше ясно, че това ще бъде много сериозен елемент от пребиваването и от изявите на нашите спортисти.
- Все пак в Рио успяхме да завоюваме медали, но имахме и един допинг скандал...
- Така е - прочухме се и с едното и с другото, но скандали са се случвали и преди... (Смее се.)
- Свикнали сме и с повече и по-големи успехи...
- Да, лошото е, че сме свикнали и някои са го приели за даденост, а такива неща не могат да се приемат за даденост. За тях трябва страшно много да се бориш, да ги пазиш, а ние не опазихме желязната система за подготовка и школите, които имахме в отделните спортове.
- Защо се получи така, не бяха ли навремето спортистите малко на пиедестал у нас?
- Можете ли да си представите какво е един тон да мине през ръцете ви само на една тренировка?! Галеници, не знам в каква степен, но това, че държавата стоеше зад спорта, е вярно. Имаше и грижа и чисто условно казано, това беше държавна поръчка. Съществуваше изискване и очакване какво трябва да се случи в спорта. Имаше и грижа, а сега тези неща се поразпаднаха. До голяма степен
спортът, ако тогава е бил поставен на пиедестал, сега
е някъде в глухата линия
Защо трябваше да позволим една добре смазана машина да се разпадне така?! Продадохме специалистите, а вече не ги и продаваме, те сами изчезват навън, а след това идват с нашите камъни по нашите глави, защото, като погледнем гимнастиката на колко места се чуват български имена? Или в други спортове на колко места се чуват български имена? Така мъчно ми беше оня ден да гледам например Мартин Маринов, нашия блестящ състезател по кану-каяк, нашата олимпийска слава, който замина за Австралия, там стана старши треньор, пожъна успехи. Отиде и в Китай и там създаде състезатели. Самият той се върна на пистата и продължава да е по-добър от нашето представяне.
А преди да говорим за здравеопазване, би трябвало да говорим за спорт. За движение, за спортуване, за физическо възпитание на младите хора, защото е много трудно после да ги оздравяваме. Предприемаме мерки в здравеопазването, които вече са обречени, защото и голяма част от тези хора вече са обречени. В наши дни вече отиват да спортуват само такива, които са прекалено нахъсани или чиито родители имат по-големи възможности. Или пък някой, който се е поддал на модата и отива във фитнеса, но в болшинството от случаите не знае нито как да гради, нито какво гради. - Каква е европейската практика в това отношение?
- Всяка страна е намерила своя модел, но без да отиваме много далеч, нека да видим близка Румъния. Тя запази своята система, запази дори закона за спорта, а ние след многократни кръпки и поправки накрая създадохме нов. Сега не знаем какво представлява той, но предстои да видим.
- Имахте ли фаворити на сегашната олимпиада?
- Обичам всички спортове. С голямо удоволствие гледам
леката атлетика, там са най-големите звезди и екшънът е страхотен Волейбола също, харесвам и бразилския волейбол.
- Сигурно следите и гребането...
- Естествено. Скоро гледахме с една приятелка и тя казва: "Боже, какви мъже, какво нещо!" Беше се изумила така, защото в нашия спорт наистина изглеждат фантастично сложени и мъжете, и жените. И аз и обясних, че в гребането няма мускулна група, която да не участва, и затова дава абсолютно хармонично развитие на тялото.
- Как се разви животът ви след тези върхови постижения? Някъде ви цитират да казвате, че никой не се е поинтересувал как сте прекратили кариерата си...
- Истината е, че на следващата олимпиада в Москва отидохме тренирали повече, отколкото трябва. Бяхме буквално изцедени. Освен това имахме доста неприятни случки. На моята партньорка Светла й се случиха поредица от травми - първо зъб, после тендовагинит, накрая закъса с кръста и така до финала на самите игри. В крайна сметка се класирахме четвърти.
- Значи има момент на претоварване?
- Ами да, не знам защо очакваха от нас, че трябва да тренираме повече от останалите, защото всички гледали в нас и ние трябвало да бъдем примерът, еталонът... А не е така, тъй като ние имахме най-голям опит, ние бяхме натрупали това, което другите тепърва трябваше да изграждат. При нас трябваше само да се поддържа. Може би трябваше да ни вярват повече.

Защо на олимпиадата в Москва Здравка Йорданова и Светла Оцетова се класират на четвърто място, четете в печатното издание на в. "168 часа"