Големият актьор полетя към небето с усмивка.

Една от последните звезди от голямата плеяда актьорът Никола Анастасов почина на 84 години на 8 август след продължително и тежко боледуване. Последното си интервю любимеца на поколения българи, даде за "168 часа" на 21 април тази година, в навечерието на рождения си ден.

Знаменитият комик се бе измъкнал "нелегално" от близките си, които с основание се притесняваха за крехкото му здраве само за да дойде на уговорената среща в Сатирата. Личеше си, че се бе подготвил за случая и дори бе донесъл снимки от личния си архив. Отблизо някак изглеждаше сякаш всеки момент ще полети на крилете на Икар към небето, както самият той сподели, че е готов, когато през март миналата година заслужено получи наградата на Съюза на артистите за цялостно творчество.

По време на интервюто седеше в залата на театъра на първия ред на местата за публиката. Вълнуваше се приятно, че на другия ден отново ще бъде на сцената в пиесата "Лека форма на тежка депресия" и ни се стори, че му се иска да сподели тази емоция с всички наоколо. Едва ли има друг актьор, с който от първата среща човек да има чувството, че отдавна го е познавал. Заради тежките операции, през които бе преминал през последните 2 години човек не би очаквал, че ще има сили да се усмихва, както винаги и навсякъде е правил.

Нямаше обаче и сянка от тъга - усмивката си беше на лицето му. Но това, което бе най-впечатляващо е, че тя бе напълно естествена, а не е от тези дежурните, които само актьорите знаят как да ги правят. Дълбоките му очи, които повечето хора са гледали предимно на чернобели телевизионни екрани, едва ли знаят, че са сини.

Другата изненада беше, че специално за случая актьорът си беше подготвил кратко антрефиле пълно с оптимизъм, каламбури и закачки в собствен стил и за себе си. Четеше го бавно, с удоволствие от спомените, които предизвикваха случките от детството си, които разказваше, личеше, че се радва на всяка дума: "Желаните очаквания са по-сладки от получените подаръци" беше мотото, което открои.

Другото, което се набиваше в очи бе неговата скромност. Нямаше дори намек за блестящата кариера в театъра и киното, за любовта на публиката от няколко поколения. Напротив. Похвалите са запазени само за колегите му, а за себе си разказва единствено комични ситуации от миналото и за грешките си от младостта.

Благороден, човечен, интелигентен и същевременно весел и закачлив, какъвто сме го познавали винаги и какъвто ще остане за вечността.