Титуляр на игрището и в живота, Стилиян Петров е необикновена личност с голямо сърце и несломим дух. Без да иска, бившият капитан на българския национален отбор по футбол се превърна в доказателство за това как съдбата може жестоко да изиграе и своите най-големи любимци.
И хората с най-щедри сърца. Стенли пое нейния удар с доблест, преживя го и си извоюва най-ценния трофей - живота.
След три години и половина той победи левкемията и след също толкова дълго отсъствие от дома най-сетне се завърна на родна земя.
Още като дете Стилиян научава най-важния урок - да не се предава никога дори когато залогът е само една голяма зелена бутилка лимонада. Какво остава за желанието на всеки родител да види децата си пораснали?!
"Страхотна битка беше за тази бутилка. Затова и Сашо Гигов е един от хората, които ме накараха да заобичам футбола. Той ни накара да се забавляваме на терена. Бутилката, която трябваше да спечелим, ме научи, че когато човек се труди и дава всичко от себе си, накрая винаги го очаква заслужена награда.
Постарах се да не забравя този урок
В живота има различни по важност награди, а от теб се иска само да ги пожелаеш и да имаш силата да си ги вземеш", разказва най-резултатният играч в историята на шотландската Висша лига.
Стенли разказва как, щом е разбрал за ужасяващата си диагноза през 2012 г., забравя за всичко и се старае единствено да бъде по-добър баща и съпруг. Тогава си казал, че започва битка, която не може да си позволи да загуби. През първите шест месеца от лечението стероидите, които приема, отслабват почти напълно имунната му система. За човек в подобно състояние е опасно да бъде в досег с други хора, които може да имат дори лека хрема.
"Бях настанен в стая под карантина и прекарах в нея близо 6 седмици. Не ми позволяваха да напускам помещението, защото имунната ми система бе на кота нула. Можех да виждам синовете си само през кръглото стъкло на вратата. Това бе най-болезненото изживяване през онзи период. Имаше моменти, в които пък бях толкова отпаднал, че нямах сили да прегърна жена си и момчетата. Болестта те води натам,
където никога не си искал да отидеш
И не само теб, а и семейството ти, което те придружава по този път. Променя начина ти на мислене, какво обичаш и какво не. Напомня ти да оценяваш малките неща в живота като да се събуждаш всяка сутрин и да целуваш децата си. Да си жив и да се смееш, е нещо, което не много хора оценяват. Но ако преминаваш през подобен ад, узнаваш отново
какво означава просто да се усмихваш
Исках да мога да видя синовете си как порастват и играят футбол", споделя някогашният капитан на "Астън Вила" и "Селтик".
Той признава, че след дълги и безсънни нощи е спрял да си задава въпроса: "Защо аз?" Тъй като е открил, че отговор няма и вместо да се тормози, избира да мисли позитивно.
Футболната звезда от съвсем рано се доказва като издръжлив боец. След трансфера му в "Селтик" срещу 2,8 млн. паунда през 1999 г. той напуска дома си едва 19-годишен и не знаещ дума английски. Живеел в луксозен апартамент в Глазгоу с четири спални, но бил ужасно самотен. Пералнята му била толкова модерна, че не знаел как да я използва и перял дрехите си на ръка в мивката. С печката имал същия проблем и затова използвал само микровълновата. Въпреки четирите спални спял на разтягащо се канапе във всекидневната. Толкова му липсвал домът, че понякога изпадал в психически кризи, но щом мъката и гневът отминали, решил да овладее положението. За да научи езика по-бързо,
започнал работа във фургон за хамбургери
на своя приятел Брайън Уилсън.
"Идваха хора за няколко бири и пържени картофки, гледаха го и казваха: "Това е Стилиян Петров. Не, не може да бъде." Сигурно са си мислели, че са прекалили с пиенето. Не можеха да повярват, че ги обслужва футболна звезда", разказва Уилсън.

Как Стилиян спаси живота на 4-годишно момиче и защо жена му е неговия ангел, четете в новия брой на в. "168 часа"