Преди точно 18 години и ние чакахме линейка на "Бърза помощ".
Аз и приятелката ми тогава.
Чакахме на сравнително удобно за тях място - пред Полиграфическия комбинат на бул. "Цариградско шосе" - това е точно на 3 завоя от центъра за спешна помощ и на няколко километра оттам.
Чакахме в много удобен за тях час - около 4 часа след полунощ, когато не само няма задръствания, а въобще движение по улиците. Обажданията към тях са много по-малко и съответно свободните екипи - чувствително повече.
Чакахме е силно казано, защото бяхме в безсъзнание - проснати на асфалта след 12-метров полет, причинен от пияна шофьорка, която ни помете с 80 километра в час от тротоара на спирката, където опитвахме да спрем такси.
"Бърза помощ" обаче така и не идваше и наши приятели ни натоварили окървавени в един микробус на Българската телеграфна агенция и шофьорът - един добър човек, ни закарал за минути до "Пирогов".
Както разбрах в следващите седмици, след като се събудих прикован на легло във Втора травматология на болницата (там си изкарах следващите 45 дни), линейката била пристигнала пред Полиграфическия комбинат половин час след сигнала за помощ.
Какво обаче се е случвало през тези болезнени 30 минути в противошоковата зала на "Пирогов"? Там, на три легла, разположени едно до друго, сме били наредени тримата - аз, приятелката ми и шофьорката, която ни размаза. Както може да се очаква, пияната жена от колата само с драскотини, аз с вътрешно и външно счупване на крака на две места плюс комоцио, а приятелката ми с - разкъсан далак, множество вътрешни травми, спукани ребра и тежко мозъчно сътресение.
Там, в шоковата зала, нейното сърце е спряло да бие на два пъти, преди да я стабилизират, за да я качат в операционната, където бе отстранен далакът й. Аз най-вероятно щях да оцелея дори и ако бях изчакал линейката пред Полиграфическия, но тя със сигурност - не. Така че колкото и идиотско да звучи, ние останахме живи, защото не дочакахме "Бърза помощ".
Десетки други жители на София обаче днес не са на този свят, защото линейката е била единственият им вариант. А симпатичната фотографка Елизабет Димитрова, която издъхна в понеделник, докато чакаше екип на "Спешна помощ", е просто поредният случай.
От години е ясно - "Бърза помощ" не работи според очакванията и нуждите на София, но никой не си мърда пръста, а черната статистика се увеличава. По типично нашенски маниер, за да се прехвърли за пореден път отговорността заради смъртта на Елизабет, уволняват поредното ръководство на центъра.
Но проблемът не е в "Бърза помощ", а в Министерството на здравеопазването, което упорито не създава необходимите условия за работа там. Не може едно джипи, което в повечето случаи играе ролята на диспечер, да взема на месец от 3 хиляди лева нагоре, а един лекар в тежките условия на "Спешна помощ" да получава 1018 лв. При тези условия естествено е там да не остават медици на нужното ниво и с необходимата мотивировка.
Ако инцидентът с Елизабет се беше случил в Япония, още във вторник г-н Норихиса Тамура, техният здравен министър, щеше да си е подал оставката или да е посегнал към ритуалния самурайски меч. Колегата му Таня Андреева обаче никога няма да го направи. Тя се спасява с уволнения.
Защото ние не сме в Токио, а в София, където оставаш жив, ако не дочакаш "Бърза помощ"...