Преди години се сблъсках с много интересен парадокс в комисията за разкриване на архивите на бившата Държавна сигурност.
Бях допуснат да чета материали, които касаеха косвено значима фигура от така актуалния допреди няколко години криминален ъндърграунд. Между кориците на засекретеното десетилетия по-рано оперативно дело можех да намерих парченца от пъзела, с които се подрежда картината на съвременната ни история.
Да установя документално факти, които ми бяха подсказани, но само устно години по-рано. А именно - мнозинството от изкуствено обвитите в митичност и респект мафиотски босове у нас след 1989 г., преди да ни връхлети демокрацията, са били съвсем обикновени крадци и мошеници на дребно. А някои от тях - и тясно свързани с Държавна сигурност, но и с подразделенията на Криминална милиция.
Тези дълбоко засекретени контакти недвусмислено обясняваха как внезапният кариерен порив на един чейнджаджия с калкулатор в ръка, на борец свободен стил с разговорен речник от 50 думи или пък на послушен комсомолски активист всъщност се дължат не на някакви уникални лични качества, а точно на контактите им с вездесъщите по време на комунистическия режим служби.
Тук трябва да добавя, че получих разрешение да чета конкретните материали от архива на ДС, но без да имам право не само да преснимам документи, но дори и да си водя писмени записки по тях. Разбира се, след две посещения в архива бях наизустил почти на 100 процента предоставената ми информация, но парадоксът на това необяснимо глупаво ограничение ме интригува и до днес.
И все пак това бюрократично недоразумение е твърде дребно на фона на високите препятствия, които политиците от прехода поставиха между нас - журналистите и обществото, и тоновете скандална истина, която се крие в архивите на бившата Държавна сигурност.
Аз далеч не съм привърженик на теорията, че беловласите генерали от службите са кукловоди на големите политически и икономически процеси в наши дни. Мисля, че времето им е отминало. И не само не смятам, че ръководят задкулисно държавата ни от ресторант в софийския кв. "Изток", но дори съм автор на сцена в сериала "Под прикритие", в която един техен прототип получава пратка памперси от безличния преди 1989 г. свой агент, когото е превърнал в наши дни в мафиотски Франкенщайн.
И
въпреки че Държавна сигурност няма директно влияние върху живота ни днес, в нейните архиви се съдържат твърде много обвързаности. А те поставят в нечистоплътни зависимости стотици мъже и жени, които ни управляват на различни нива в държавата.
И ако тези обвързаности могат да доведат просто до поредното значимо или не толкова решение, което е против интересите на обществото, това ще мине незабелязано между стотиците други примери за неприкрита немощ и маскирана далавера в управлението.
Ще остане обаче големият проблем - дефицитът на историческа истина. Защото очевидно архивите на бившата ДС крият още много, много мръсни тайни за големите личности в новата история на страната ни. Какво ли още може да се изрови оттам, след като дори смятаният за англофил премиер на България от 1935 до 1940 г. Георги Кьосеиванов се оказва агент на комунистическите служби?
Със сигурност щяхме да знаем всичко това, ако бяхме разкрили изцяло тайните на Държавна сигурност веднага след демократичните промени, както го направиха в Чехия. Вместо това ние вече 24 години си играем на псевдокомисии, на псевдоправила и на псевдоистини.
Не можем да започнем на чисто. А дефицитът на истина натрупва все повече дефицит на морал.