Все помагаше. Колкото да не им се вярва на някои хора. За него нямаше значение нищо, всички бяха еднакви. Ако чуеше за несправедливост, все се намесваше, приемаше я за своя. И се бореше. Не стихваше. Не спираше.

С тези думи едно от децата на убития бизнесмен Илиян Филипов - дъщеря му Александра, се сбогува с баща си. Тя публикува в профила си дълъг текст, придружен от снимка на стадион "Христо Ботев".

В поста си Александра Филипова описва баща си като трудолюбив и обичащ човек. "Много му се карах. "Гледай повече себе си, гледай здравето си" и той ме уверяваше, че всичко е наред и той е добре. Истината е, че наистина беше добре. Това беше неговото "спокойствие" - да не почива. И не почиваше. Постоянно мислеше, работеше, питаше, говореше", написа младата жена. 

Вижте цялата ѝ публикация:

Баща ми беше извънземен. Беше недостижим. От малка съм го имала за най-големия идеал и мечта. Отговорността му, мисленето му и постоянството му ме вдъхновяваха. Обичта му, близостта му и отношението му ме караха да се чувствам като най-голямата късметлийка. Винаги съм се гордяла с човека, който е. И не говоря за личността "Илиян Филипов" позната на много. Говоря за човека Баща, който е. Винаги ме е учил на труд. Винаги ме е учил на правда. Винаги ме е учил на сигурност. Всички мои решения в живота ми са взимани с мисълта за него и това как да го направя горд и щастлив. И той често го повтаряше... "Ти си моята гордост, Тате". И след тези думи, всичко имаше смисъл.

Живяла съм щастлива и горда, че го имам. Че го познавам така както никой друг. Колко обичаше да пее, и как пяхме заедно. Колко обичаше да се разхожда в гората, и как се разхождахме заедно. Колко обичаше да ме гушка, да ме лигави, да ме дразни... Колко обичаше простичките неща, филията с масло и чубрица, и билковия чай, кафето с много мляко. Колко обичаше хората, и как обичаше, когато те го обичат. И колко силно обичаше...

Все помагаше. Колкото да не им се вярва на някои хора. За него нямаше значение нищо, всички бяха еднакви. Ако чуеше за несправедливост, все се намесваше, приемаше я за своя. И се бореше. Не стихваше. Не спираше. Работеше много. Спеше малко. Хранеше се рядко. Много му се карах. "Гледай повече себе си, гледай здравето си" и той ме уверяваше, че всичко е наред и той е добре. Истината е, че наистина беше добре. Това беше неговото "спокойствие" - да не почива.

И не почиваше. Постоянно мислеше, работеше, питаше, говореше... Енергията му изпълваше цялата стая, а понякога дори стадиони. Прибираше се вкъщи и от вратата споделяше за днешния казус, среща или идея. Възхищавала съм се как успява да мисли за всичко, да влиза от тема в тема, да смята като калкулатор, да намира винаги решение и то бързо.

Освен всичко дотук, много пъти е правел грешки, или аз съм ги имала за такива. За много хора някои от решенията му невинаги са били правилни. Справедливостта е субективна. Но истината е, че умееше да те накара да повярваш в неговата справедливост. И да му простиш. И днес му прощавам.

На всички, които ме познават: Знайте, че ако някога съм ви докоснала по някакъв начин дори за момент, то това е било заради него - всичко, което съм, го дължа на него и майка си. Винаги съм искала човека, който съм, да отразява тяхната човечност и доброта.

На всички, които споделиха история с него, или му пожелаха светъл път, и подкрепят мен и семейството ми... Благодаря. Думите ви и съпричастието ви наистина ни помага.

Отделно, благодаря и на цялата ботевистка общност за снощи, за организацията и за всичко останало.

Яд ме е, че ми е отнет.

Яд ме е, че последните му думи към мен бяха "Лека нощ, миличка, до утре"

Утре дойде. И него го няма.

... Беше извънземен. Беше недостижим.

Вчера разбрах, че беше просто човек.

Лети високо, Тате.

Време ти е да почиваш.

Обичам те.

Твоята Сисанка