• Политиците са капризни гости, влизат в студиото с ясна цел. Водещият може да изпадне в истерия, да иска да унижи госта си - аз това не го умея
• Стоянка Мутафова е била в студиото ни на 96 години, Петко Бочаров - на 95
• Нямам амбицията да се пенсионирам в БНТ, но съм лоялен към нея, защото това е телевизията, чийто праг прекрачих на 22 години

Сам казва, че няма смисъл да се брои поредността на ефирите, но все пак "Денят започва с Георги Любенов" стигна до внушителния епизод 1000. За да го отбележи, обичаният тв водещ ще излезе днес от студиото на БНТ и ще предава 4 часа на живо от Народния театър. Точно тази обстановка му отива, тъй като освен българска филология в СУ "Св. Климент Охридски" Любенов е завършил и театрознание в НАТФИЗ.

Никога обаче не е работил по специалностите си, защото вече почти 30 години е в журналистиката. Започва в БНР и досега има голям респект към радиото. В БНТ е от 1998 г., стига до водещ на централната емисия "По света и у нас" в 20 ч, когато един ден го канят за ново предаване. Първото издание на "Денят започва с Георги Любенов" е на 22 април 2012 г. След 16 тв сезона и 14 години в ефира днес то е с най-висок рейтинг във времето, в което се излъчва.

- 1000 пъти с Георги Любенов за зрителите - какво ще им покажете, г-н Любенов, в токшоуто си в епизода тази събота, достигнал това внушително число по поредност?

- На първо място трябва да им благодаря. Защото наистина внушителните 1000 броя нямаше да ги има както без усилията на екипа, но най-вече без доверието на зрителите. Винаги съм усещал подкрепата на публиката, но сега е различно.

Изминаха повече от 14 години от старта на предаването и виждам, че то твърдо намери мястото си в БНТ. По-важното е, че намери лицето си пред взискателната аудитория на телевизията.

- Според нумеролозите числото 1000 има особена енергия, тъй като съединява началото (цифрата 1) и безкрая (три нули). Също така засилва качествата на лидера като самостоятелност, целеустременост и способност за новаторство. Нещо повече, мотивира човека да стане инициатор на промените и да поведе след себе си останалите. В тази връзка ще има ли промени и какви през новия тв сезон?

- Досега не съм се взирал в нумерологията, но ми допада това, което казвате. Че не съм лидер, не съм, но много бих искал цялата концепция на нашето телевизионно общуване всяка седмица да е целеустремено и стойностно. Признавам си, че съм малко по-колеблив по отношение на промените. От една страна, стои максимата “не пипай нещо, което работи”, но от друга – за да работи съвременно – трябва постоянно да се настройва.

Така подходихме и в навечерието на този тв сезон, в който отбелязваме 1000 броя. Направихме лека корекция във визията на предаването и сме щастливи, че резултатът е положителен. Сега всичко изглежда много по-уютно. Остава да направим и корекция в съдържанието и тогава ще бъдем сигурни, че предаването ще има поне още един телевизионен сезон.

Запазваме успешните си рубрики, развиваме някои от форматите, пак ще разчитаме на силни автори. Това, което забелязвам, е, че съботната ни рубрика “ТВ подкаст” вече е много разпознаваема. След излъчването ѝ дълго се говори за нея. Получи се нещо като “всяко чудо за три дни”.

- Лесни гости ли са политиците? Какво е усещането, когато знаете, че са пред студиото и чакат да влязат при вас?

- Понякога са лесни, да. По-скоро бих казал “капризни” в широкия смисъл на тази дума. Те идват с ясна цел. Политиците са главатари. Те влизат в телевизионните студиа, за да нахъсват отборите си. Отдавна ролята на журналистиката да бъде медиатор е отстъпила на заден план, следователно и нормалният диалогичен тон в студиото днес е архаично нещо.

А защо са капризни – защото ако им развалиш очакването, се сърдят. В представата на един политик интервюто е минало добре, ако си е казал това, което си е намислил да каже. На водещия не му остават много опции – или изпада в истерия и иска да надговори или дори да унижи госта си, аз това не го умея, или просто затваря очи. Нека това не звучи като оплакване. Напротив – все още ме мотивира да правя това, което правя вече близо 30 години.

- Ако оставим нумерологията на мира, вие самият как възприемате този внушителен брой издания? Защо ви гледат зрителите?

- Просто защото успяхме да намерим верния модел – едно предаване да е динамично, да има оригинално съдържание, да се чува нещо различно, да има стойностни гости, да има водещ, който не си следи поредността на предварително написаните въпроси.

Телевизията не е изкуство за елита, а виждате една прослойка как се е възприела за елит в тази държава. Първо, това ги прави смешни. Второ, тяхното мнение е немеродавно и трето, журналистиката не е пропаганда, а професия. Има си критерии, морал, правила, етика, кодекс…

- Какво показва личната ви статистика - колко години, колко часове на живо на малкия екран, какъв брой интервюта, колко гости, колко безсънни нощи?

- Много интересни въпроси. За да е лесен отговорът, се доверихме на изкуствения интелект и го накарахме да направи анализ. Той показва, че в предаването са участвали 1672 мъже и 694 жени. Най-често задаваният въпрос е свързан с цената на живота. Гостът с най-много участия е Мая Манолова – тя е била в студиото 33 пъти. Най-възрастна е била Стоянка Мутафова, а от мъжете - Петко Бочаров. Тя е била при нас на 96 години, а той - на 95.

Иначе още по-сухата статистика е следната: първият брой се излъчи на 22 април 2012 година. В началото предаването беше два часа – само в неделя. От 2018 година започна да се излъчва и в събота сутрин и стана 3 часа. Така в момента екипът ни подготвя 6 часа програмно време седмично.

- Давате ли си сметка докъде стигнахте? За 10-ата годишнина на предаването през 2022 г. сам ми казахте, че вече не се питате докъде стигнахте, а дали си давате сметка за това? И каква е сметката?

- Не искам да звуча самохвално. Стигнали сме там, където са ни отвели уменията на екипа ни. Вече наистина няма смисъл да броим поредността на ефирите. Напълно наясно съм, че няма незаменими хора, няма незаменими предавания. Аргументът “това се гледа” също нищо не означава в XXI век. Единственият смисъл е в доверието на зрителите. Радвам се, че любопитството ни е живо, че по-голямата част от гостите идват с желание и си тръгват с удовлетворение.

Всъщност сега осъзнавам думите на моя приятел Ники Кънчев – телевизията не е спринт. Много хора спринтират всеки ден в ефира. По-скоро за мен телевизията е някакъв вид интелектуална инвестиция.

- Кои са хората в екипа ви, с които стигнахте до толкова дълъг телевизионен живот?

- С удоволствие ще кажа имената им. Най-дълго в тези 1000 броя е Сашо Пенков. Благодарен съм за търпението и упоритостта на Теодора Каролеева. Най-младият член в екипа е Джанан Дурал. Отговорен оператор е Атанас Атанасов. От новия сезон режисьор е Мери Христова, а дълги години като режисьор с нас работи Станислав Терзиев. Ако аз съм 51% от предаването, те са 49%. Всъщност мисля, че е обратното.

- Какво представлява за вас успехът?

- Нямам рецепта за него. Екранното дълголетие със сигурност е успех, но по-скоро тази дума няма някакво константно съдържание. Реално всичко е успех – да се задържиш, да се докажеш, да имаш рейтинг, гостите да не отказват да идват. Разбира се, над всичко стоят зрителите.

Нашата професия е твърде сходна с театъра: може да си гениален, но ако никой не те гледа, какъв смисъл има твоето изкуство. Това обаче е само повърхността на нещата. Защото номерът е не просто колко души те гледат, а кои те гледат.

- Как преодолявате рутината?

- Въпрос на лично предизвикателство. Правил съм сигурно десетки интервюта с Йорданка Христова и пак се вълнувам за разговора си с нея днес, навръх юбилея на 19 септември. Това съм го установил още преди много години като начинаещ водещ – ако ти знаеш какво ще ти отговори гостът и ако той знае какво ще го питаш, по-добре минете на следващия въпрос. Винаги искам да питам нещо, което гостът не е очаквал. Иначе самата рутина в смисъла на опит помага страшно много в една динамична среда на живо. Винаги мога да изляза от ситуация, която е извън сценария.

- Кои са моментите, свързани с “Денят започва с Георги Любенов”, които няма как да забравите?

- Обикновено се помнят три неща: или най-емоционалните моменти, или най-смешните истории, или гафовете. За 1000 броя е имало от всичко. Помня как се разделихме с личности, които за мен са колоси в историята на България – Татяна Лолова, Стефан Данаилов. Помня как докато Валя Балканска пееше в ефир, звуковият пулт гръмна и програмата премина на т. нар. резерв. Помня гости, които въобще не се явяваха в студиото, защото са се успали, както и такива, които бъркаха телевизията и идваха при нас на интервю, без въобще да бъдат поканени.

- Има ли нещо, което ви притеснява, когато влизате в студиото?

- Не, нямам специални ритуали на влизане в студиото, но ще ви призная нещо. Много ми личи, когато някой 5 минути преди ефир ми развали настроението. За радост се случва много рядко, но пак си личи в ефир. Колегите ми казват: “зрителите не са ти виновни” и, разбира се, са прави.

Освен това съм забелязал, че както тръгне едно предаване, така върви докрай. Разбира се, ние не сме завод и никога няма едно и също предаване – обикновено зависи от мен, от госта, от колегите, от времето и оста на въртене на Земята.

- В чия критика се вслушвате? Как близките ви коментират работата ви?

- Не съм човек на крайните мнения, а и зодията ми предполага да се вслушвам в съветите. Да, опитвам да поправям пропуските дори и след 1000 броя в ефир. Критиката я приемам, не се сърдя, но и не изпълнявам просто така.

Наскоро едно голямо име в журналистиката ми даде съвет: “не се усмихвай, така губиш авторитет”. Това градивна критика ли е?

Близките, естествено, са положителни към работата ми, което обаче не е много полезно. “Много беше хубаво” не означава нищо.

- Години наред други телевизии ви предлагат да работите за тях. Защо им отказвате?

- Нямам амбицията да се пенсионирам в БНТ, но това е телевизията, чийто праг прекрачих на 22 години. Много съм лоялен към БНТ, а и имам сантимент, разбира се.

Шансът ми е, че моят телевизионен баща е Хачо Бояджиев. Гордея се, че преди ми викаха “дете на БНТ”, вече не ми отива да ме наричат така.

Що се отнася до поканите от други телевизии – никога не казвай никога. Когато и каквото е писано, то ще стане.