• Два напълно противоположни полюса - и като писатели, и като личности. Единият отказва да участва в "бойни действия", другият атакува открито
• Между тях се разиграва най-значимият естетически дуел в съвременната българска литература - без значение дали искат, или не

Единият е разглеждан като глобален философ на паметта и европейската меланхолия с рядък глас. Другият е приеман като майстор на националния исторически разказ и сатирата с епичен размах. Единият използва изчистен, метафоричен и лесно преводим език с общочовешко звучене. Другият е езиков виртуоз - пресъздава специфични архаични говори и е предизвикателство за преводачите. В живота единият е социално ангажиран и част от международния интелектуален елит - участва в световни форуми и е медийно присъстващ. Другият е вълк единак, който страни от публичния шум, не участва в писателски клики и се концентрира върху работата. Единият демонстрира абсолютен самоконтрол, обраност и диалогичност. Другият е импулсивен, безкомпромисен и не се колебае да изрази публично и остро мнението си, без да се съобразява с добрия тон.

Георги Господинов и Милен Русков са два напълно противоположни полюса - и като автори, и като личности.

Истинска война между тях няма, защото единият отказва да участва в "бойни действия" дори когато другият го атакува открито. Но съперничество между тях безспорно има, защото времето ги е поставило в позиции на конкуренти в качеството им на двама от най-значимите автори в съвременната ни литература. А техните почитатели само разпалват враждата, като читателската аудитория е дълбоко полярна. Поддръжниците на Господинов защитават международния му престиж и високо оценения му стил, а тези на Русков смятат, че неговите творби притежават по-голяма литературна стойност.

И двата лагера обаче забелязват, че в последно време Милен Русков е станал особено активен в социалните мрежи и крайно остър в мнението си по различни теми. Само преди дни той "захапа" във фейсбук своя колега точно десет години след първата си публична атака към него и едва няколко дни след като Господинов бе отличен с европейската награда "Жан Моне" за последния си роман "Градинарят и смъртта". Русков сподели неласкавите си мисли за Господинов и творчеството му като подчерта, че казаното не е провокирано от завист. Той беше обвинен, че именно това чувство го е водило и предишния път, когато изригна крайно и обидно срещу Господинов през 2016 г., след като му бе връчена наградата "Перото" за поезия.

Георги Господинов замълча, макар много други в гилдията тогава да бяха възмутени от тази проява на "откровеност". Писателят Деян Енев критикува поведението на Русков и го призовава да се извини, като така той ще стане негов фен до живот. Трябва да минат обаче цели две години, за да се стигне до тържественото събитие в Столичната библиотека, на което Русков връчва приза за най-четен писател на Господинов с думите: "Казах едни работи, които не трябваше".

Но точно осем години по-късно той демонстрира, че изглежда, не е бил съвсем честен тогава в извинението си и всъщност ни най-малко не е омекнал по отношение на своя колега, а напротив.

Под последния му пост сега мнозина изразяват съгласие с него. Нона Йотова пише: "Абсолютно си прав". Други не могат да го подкрепят напълно, като писателя Николай Бойков, който казва, че макар да има частична истина в изказаното според него: "ГГ (Георги Господинов) също има голямо сърце като теб".

Русков изразява несъгласие, твърдейки, че колегата му просто "обича да прави добро впечатление".

Господинов и този път не отвръща по никакъв начин на нападките по свой адрес. Той също така никога не е коментирал публично творчеството на Милен Русков. Изобщо през годините поддържа позиция на дистанцираност от гилдийните скандали.

Но дали пък двамата писатели са толкова различни, колкото изглежда - се питат мнозина, които намират и няколко фундаментални прилики помежду им.

И двамата са родени в средата на 60-те години. Русков през 1966 г. в Бургас, а Господинов през 1968 г. в Ямбол. Завършват "Българска филология" в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Господинов дълги години изследва чужда литература, а Русков започва кариерата си като професионален преводач от английски език. Това им дава дълбок поглед върху световните литературни процеси. И двамата отказват да пишат в рамките на сухия, класически патриотизъм и подхождат критично към българската история и манталитет, като изследват националните ни травми без илюзии. Техни книги държат рекордите по тиражи и продажби в България за последните две десетилетия, а творбите им вдъхновяват успешни сценични и екранни адаптации.

През 1999 г. Господинов издава "Естествен роман", който се превръща в сензация, преведен е на над 20 езика и го налага като международен автор. Следва "Физика на тъгата" (2011), който затвърждава статута му на водещ глас, а "Времеубежище" (2020) му носи най-престижното международно отличие в кариерата му - наградата "Букър" (International Booker Prize 2023).

През 2017-а късометражният анимационен филм на Теодор Ушев "Сляпата Вайша" по едноименния разказ на Господинов е номиниран за награда "Оскар". Две години по-късно Ушев създава анимационен филм и по "Физика на тъгата" с класическа енкаустика (живописна техника), който печели международни фестивални награди. Романът тепърва ще бъде поставен и на сцената на Народния театър "Иван Вазов" от словенския режисьор Йерней Лоренци. Премиерата на "Физика на тъгата" ще бъде на 6 и 7 октомври.

На литературната сцена Милен Русков излиза след своя колега и съперник. Сравнително късно, но ударно се заявява в прозата с "Джобна енциклопедия на мистериите" (2004), която печели наградата за дебют "Южна пролет". Вторият му роман - "Захвърлен в природата" (2008), е преведен в САЩ. През 2011 г. издава романа "Възвишение", написан на уникален, автентичен възрожденски език, който се превръща в абсолютен културен феномен. С него Русков печели Наградата за литература на Европейския съюз (2014). Игралният филм "Възвишение" (2017), режисиран от Виктор Божинов, се превръща в едно от най-гледаните и високо оценени български заглавия.

През 2017 г. излиза "Чамкория" - мащабен исторически роман за София и България от 20-те години на XX век, написан на софийски жаргон от епохата. Книгата също се сдобива с култов статут и разпалва апетита на творците в театъра и киното. Явор Гърдев поставя на сцената вече легендарния моноспектакъл "Чамкория" със Захари Бахаров в главната роля. Постановката носи на Бахаров наградите "Икар" (2018) и "Аскеер" (2018) за водеща мъжка роля, като пълни залите в България години наред.

Междувременно Виктор Божинов е запленен от "Чамкория" и в момента работи по сложната и епична екранизация на романа, като тепърва ще видим неговото творение на голям екран.

И дотук с приликите между Господинов и Русков. Чуждестранната критика ги оценява по коренно различен начин, отразявайки фундаменталните разлики в техните творчески подходи.

Западните анализатори определят Господинов като един от незаменимите автори на нашето време и хвалят способността му да превръща локалния източноевропейски опит в общочовешки теми за самотата и тъгата.

The New Yorker: "Господинов е изключително оригинален глас. Неговата проза е меланхолична и същевременно игрива, улавяща усещането за изгубено време по начин, който напомня за Пруст, но с остър източноевропейски хумор".

Стилът му, благодарение и на отличните преводи на Анджела Родел, звучи гладко и естествено на английски, френски и италиански, което го прави лесноразбираем за космополитната публика.

The Guardian (Лейла Слимани, председател на журито на "Букър" 2023): "Времеубежище е брилянтен роман, изпълнен с ирония и дълбочина. Това е книга, която успява да анализира съвременните политически страхове и носталгията, превръщайки ги в универсална притча за човешката съдба".

Англоезичните литературни критици (като Кристофър Бъкстън) пък сравняват романа на Русков "Възвишение" с класически произведения, а двамата главни герои Гичо и Асенчо често са описвани като българските Дон Кихот и Санчо Панса.

The Times Literary Supplement (Великобритания): "Възвишение" е триумф на езика и историческото въображение. Русков е създал пикаресков епос, който е едновременно безмилостна сатира на националните митове и дълбоко хуманно изследване на свободата".

Прозата на Русков е изключително трудна за превод поради силната обвързаност със специфични езикови слоеве (възрожденски архаизми или локален градски жаргон), заради което неговият стил се възприема като по-екзотичен и високоценен от специализирани издатели.

Frankfurter Allgemeine Zeitung (Германия): "Русков пише с епичен замах, който рядко се среща в съвременната европейска проза. Неговите герои са живи, груби и автентични, далеч от стерилните образи на модерния исторически роман".

И така благодарение на Георги Господинов и Милен Русков читателите имат два коренно различни, но еднакво мощни модела за разбиране на света и на самите нас.

Между тях се разиграва най-значимият естетически дуел в съвременната българска литература - без значение дали искат да участват в него, или не.