• Телевизията ми отне младостта и личния живот, но си струваше
• Ако ме питате дали дете или сватба ми се прави, то бих избрал дете. Не трябва да се замесват държавата и църквата в любовта
• От Слави Трифонов разбрах какъв водещ не искам да бъда
• Българската  политика често е и жалка, и абсурдна

Николаос Цитиридис е роден на 1 февруари 1994 г. в Атина, но от петгодишен живее в България. Завършва журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски", а през 2016 г. получава наградата за млада журналистика „Валя Крушкина". Същата година прави и първите си стъпки в стендъп комедията. Едва на 25 години застава начело на собствено вечерно шоу по Би Ти Ви, което води в продължение на четири години. Познат е и от телевизионните формати „Като две капки вода", „България търси талант" и Smart Face. През 2026 г. отбелязва десет години на сцената с новия си стендъп спектакъл „Хейтъросексуален".

– Николаос, в новото си шоу превръщате хейта в комедия. Кога разбрахте, че омразата у нас вече не е просто реакция, а почти национално занимание?

– Още когато стъпих в Би Ти Ви през 2019 г. Тогава разбрах, че няма да ми бъде лесно и че във „всенародната любов" неизбежно ще има и хейт. Ние обичаме да коментираме, да недоволстваме, да отричаме – сякаш това ни кара да се чувстваме по-добре. Мисля, че като общество сме хейтъросексуални, откъдето идва и заглавието на новата ми стендъп комедия. Може да си хетеро, би, хомо или транс, но тук сякаш всички се възбуждаме от хейта. Затова шоуто е направено с много любов към омразата. И не ме разбирайте погрешно – аз също съм хейтър. В компания недоволствам и коментирам какво ли не. Ако Гришо стигне до полуфинал на „Уимбълдън", изведнъж всички разбираме от тревата в Лондон. Ако Нургюл Салимова играе финал на световно първенство по шахмат, за ден научаваме какво е рокада. А във футбола традиционно сме царе на анализите въпреки скромните си постижения.

– Защо свързвате хейта със сексуалността?

– Заради провокацията – обичам я. Има и известна доза неприличен хумор, защото стендъпът не е детско представление. Но по-важният въпрос е „защо". Иска ми се, докато гледат шоуто, хората да се запитат защо изпитват определена емоция, защо действат по един начин или защо бездействат. Зад шегата има опит да разберем собствените си реакции.

– Към кого е насочен този хейт?

– Най-вече към хората, които в някаква степен обичам. Опитвам се да разбера защо сме такива като човешки същества и защо като общество не успяваме да живеем по-добре, при положение че всички твърдим, че го искаме. Всеки желае промяна, но някак все не стигаме до нея.

– Как приемате хейта, когато е насочен лично към Вас?

– Думите на непознати не могат да ме съборят. Важни са ми мненията на близките – на хората, които обичам и уважавам. Освен това през годините съм казвал за себе си далеч по-неприятни неща от написаното по мой адрес в интернет. Най-изобретателният ми хейтър съм самият аз.

– Хората обичат и да измислят истории за известните. Кое е най-нелепото нещо, което сте чели за себе си?

– В началото на телевизионната ми кариера написаха, че съм гадже с Добрина Чешмеджиева. Така и не разбрах откъде се е появила тази история. Единствената възможна връзка беше, че преди години заедно водихме наградите „Валя Крушкина". Друг път публикувах с огромен кеф снимка на любимия си „Голф", а на следващия ден видях заглавие: „Цитиридис кара трошка и кани трошки в шоуто си". Това истински ме развесели.

– Имате и история от Атина, която също стига до българските медии...

– Да. С приятели отидохме на концерт на Green Day, а след това – в бузуки бар, където пееше Константинос Аргирос. Бяхме на сепаре съвсем отпред и си казах: „На близо хиляда километра съм от България, най-после мога да се отпусна като човек". Пийнах, танцувах, виках, късах ризи – забавлявах се прекрасно. Само че, когато прекаля, заспивам. В един момент съм задрямал точно пред сцената. На следващия ден вестниците бяха публикували снимка как спя. Оказа се, че на съседното сепаре имало българи. Оттогава знам: и в Зимбабве да отида, пак трябва да внимавам – навсякъде дебнат българи.

– Колко шеги за името си трябваше да понесете, преди сам да започнете да ги разказвате от сцената?

– Да си дете с фамилия Цитиридис никак не беше лесно. Не мога да кажа, че името ми е пречило, но като „гърчето в квартала" съм преживявал всякакви подигравки. „Цициридис" беше най-безобидното. Най-настоятелен в това отношение беше Волен Сидеров. Когато работех като репортер в OFFNews и отразявах скандала му в НАТФИЗ, той ме наричаше „Ципрас" – тогавашния гръцки премиер. Така че съм чул почти всичко и от почти всеки.

– А защо бабите толкова Ви харесват, Нико?

– И аз не знам. Вероятно виждат в мен доброто момче, телевизионния внук и потенциалния съпруг за внучката. За мен те са абсолютен измерител за успех. Случвало се е да ми изпращат снимки на внучките си, а понякога и самите те да ми се предлагат. Мисля, че другият голям любимец в тази категория е Юксел Кадриев. Каквото и да се случи, той ще си чете новините по Би Ти Ви, а бабите ще продължат да го обожават.

– Когато застанахте на мястото на Слави Трифонов в Би Ти Ви, усещахте ли завист и неприязън?

– Да, и не само от зрители. Имаше завист и вътре в телевизията, както и сред хора, явявали се на кастинга за предаването. Но аз никога не съм имал „гръб" – нито богати родители, нито артистично семейство, нито близки приятели актьори и продуценти. Не съм бил част от средата и не съм си пил бирата с хората в нея. Ако трябва да дам пример за self-made човек, бих посочил себе си. В същото време бях на 25 години и беше напълно естествено хората да се питат: „Кой е този и как се озова в телевизора?"

– Какво се променя, когато човек стане разпознаваемо телевизионно лице?

– Телевизията те вкарва директно в домовете на хората и създава особена близост. Към филмов актьор, за когото са си купили билет, зрителите по-често се обръщат на „Вие". Към телевизионния човек говорят на „ти" – струва им се, че знаят всичко за него, макар той изобщо да не ги познава. Тази едностранна интимност е много интересно явление.

– С какви чувства си тръгнахте от Би Ти Ви след края на предаването?

– Беше ми тъжно, но разбрах доста по-рано, че нещо не е наред. Първо намалиха рекламния бюджет и изчезнаха билбордовете. Преди това беше съкратена част от екипа. После дойде разговорът с ръководството и решението да не ми бъде предложен нов договор. Дотогава вече обмислях следващите си стъпки. Предложиха ми да водя друго предаване, но то не беше онова, което исках. Да бъда в телевизията само за да се появявам на екран, никога не е било цел. Съжалявам, че и днес няма вечерно шоу, което едновременно да е съдържателно и забавно. Знам колко трудно се прави, но такъв формат е нужен – липсва телевизионният блясък.

– Кое беше по-трудно – да влезете в телевизията или да продължите след нея?

– Да продължа след нея. Не съм корпоративен човек, а индивидуалист. Но не си дадох почивка – веднага участвах в „Като две капки вода", бях жури в „България търси талант", а сега съм част и от Smart Face. За мен движението напред е по-естествено от носталгията.

– Гледате ли телевизия и риалити формати?

– Гледам много телевизия – новини, публицистика, риалити предавания. Последните понякога ми помагат да си „сверя часовника" и да установя, че може би не съм толкова глупав, колкото си мисля. Най-често гледам „Игри на волята", защото там фокусът не е върху любовни драми, пошлост или унижението. Поставил съм си правило никога да не унижавам хората и се старая да го спазвам.

– В Smart Face Вие ли измисляте въпросите към участниците?

- 90% от въпросите са мое дело, като държа те да бъдат интересни и да предизвикват разговор и след предаването. Не е нужно да са прекалено трудни – има достатъчно други формати, изградени върху сложни знания. Тук по-важни са любопитството и удоволствието от играта.

– Винаги ли сте мечтали за собствено вечерно шоу?

– Да. Само че моят ориентир не беше Слави Трифонов, а Дейвид Летърман – разликата е съществена. С годините научих много за правенето на телевизия и сериали. Освен това съм голям клюкар, но не в смисъл, че ме интересува личният живот на хората. Любопитно ми е професионално – кой какво прави, как го постига и как мисли.

– За Слави Трифонов какво бихте казали днес?

– Успешен телевизионен водещ, но неуспешен политик. Когато започнах шоуто по БТВ, изобщо не осъзнавах напълно къде се намирам. В моя случай младостта не беше порок, а защита – помогна ми да се съхраня. Ако днес получех същото предложение, не знам дали бих приел. Телевизията ми отне част от младостта, принуди ме да порасна бързо и силно ограничи личния ми живот, но въпреки това си струваше.

– Все пак научихте ли нещо от него?

– Разбрах какъв водещ не искам да бъда. Не ми допадаше начинът, по който понякога се държеше с гостите, особено демонстративният флирт с красиви жени. Не ми харесваше и господарското отношение към екипа. Според мен, той беше политически играч още преди формално да влезе в политиката – достатъчно е да си припомним отношенията му с различни публични фигури и внушението, че хората трябва да го следват.

– Политиката е неизчерпаем източник на комедия. Има ли момент, в който действителността става толкова абсурдна, че вече не може да бъде осмяна?

– В „Хейтъросексуален" засягам политиката няколко пъти, споменавам и конкретни лица. Но със сигурност не бих нарекъл политиците „циркаджии", защото циркът е сложно изкуство и подобно сравнение би било несправедливо към артистите. Българската политика често е едновременно жалка и абсурдна. В социалните мрежи имам рубрика „Радио Сърп и чук", или „Сър Пичук", където си позволявам да се шегувам с политиците много по-свободно. Хората очевидно разпознават абсурда и харесват рубриката.

– Защо не се кандидатирате за президент? Между Вас и Володимир Зеленски на пръв поглед няма чак толкова голяма разлика.

– Защото не е нормално развлекателният бизнес автоматично да се прелива в политиката, макар това да се е случвало и по света – със Зеленски, Берлускони, Доналд Тръмп. У нас също имаме достатъчно примери, голяма част от които по-скоро се превърнаха в антипримери. Всеки трябва да знае мястото и компетентността си. Аз не съм тесен специалист по държавно управление. Освен това според мен човек трябва да е постигнал финансова независимост, преди да влезе в политиката, за да бъде по-малко уязвим към корупция. Аз още не съм стигнал дотам. А и ми е останал достатъчно морал, за да не се занимавам с политика.

– Кои политически образи са за Вас добрият и лошият пример?

– Като лош пример бих посочил Волен Сидеров. Добрият за мен беше Жорж Ганчев – поне притежаваше ярък образ, чувство за сцена и ясна комуникация с публиката.

– Защо днес няма достатъчно добри комици?

– Защото е много по-лесно да разплачеш човек, отколкото да го разсмееш. Комедията е риск, а малцина са готови да го поемат. Имали сме добри комедийни сериали – „Тя и той", по-късния вариант с Юлиан Вергов и Стефания Колева, „Морска сол". Но помним успешните примери именно защото не са толкова много.

– Митко Рачков обаче безспорно е добър в това, което прави.

– Абсолютно. Когато се запознах с него в „Като две капки вода", напълно промених мнението си. Той е изключителен професионалист и много готин човек. По времето, когато моето шоу беше по Би Ти Ви, „Капките" прегазваха всичко в ефир, включително и нас. Днес двамата, разбира се, се конкурираме за публика и билети като комици. Форматите ни обаче са различни – аз съм сам на сцената, докато зад неговото представление стоят голям екип и реквизит. Радвам се, че точно Рачков е сред конкурентите ми. Добрата конкуренция кара всички да ставаме по-добри.

– През 2026 г. отбелязвате десет години на сцената. Помните ли първото си излизане?

– Много добре. Беше през февруари 2016 г. Отидох на Open mic – мястото, откъдето би трябвало да започне всеки уважаващ себе си комедиант. Спечелих още при първото си участие. Помня и първата шега; използвах я по-късно и в началото на телевизионното шоу. С гръцки акцент казвах: „Здравейте, аз съм Николаос Цитиридис. Роден съм в Гърция, в Атина – люлката на демокрацията. Сега живея в София – гроба на демокрацията."

– Имахте ли тежки провали през тези десет години?

– Разбира се. Вярвам, че провалът е движеща сила за комедианта. Най-страшно е да чуеш неодобрителното цъкане в залата – то може да те унищожи. На сцената всичко зависи от теб и отговорността за несполучилата шега е изцяло твоя. Публиката никога не е виновна. Точно това прави професията трудна, но и честна.

– В „Хейтъросексуален" говорите и за любовта. Тя прави ли Ви по-малко язвителен, или Ви дава още материал?

– Не бих казал по-малко язвителен, но със сигурност по-уязвим. За съжаление половинката ми понася огромна част от шегите, преди те да стигнат до сцената. Тежко е да живееш с комик – трябва да чуеш безброй лоши смешки, преди да се роди една добра. В шоуто има доста шеги и за приятелката ми. Тя не е особено доволна, но това е положението – живее с комик.

– Любовната Ви история също е започнала като комедия – след бас между Боряна и нейна колежка. Знаехте ли, че сте се превърнали в цел?

– Не. Когато Боряна ми гостува за първи път в шоуто, аз дори не знаех коя е. (Смее се.) А тя вече ме била видяла по телевизията, въздъхнала и решила: „Този е мой". После с колежката ? Патриция се хванали на бас коя първа ще успее да стигне до мен, но без да ми пише директно. Така че връзката ни наистина е дело на хазарт. Важното е, че Боряна спечели баса, а аз явно съм бил наградата, без изобщо да подозирам, че участвам в играта.

– Дълго време пазехте връзката си далеч от публичността. Защо?

– Защото любовта е нещо ценно и лично. Доста дълго хората не знаеха, че сме заедно, и това беше много хубаво. Позволи ни да бъдем двойка, преди да се превърнем в „известна двойка". Никога с Боряна не сме давали общо интервю и няма да дадем, освен ако някой не започне да ни шамаросва с пачки. (Смее се.) Иначе не изпитваме необходимост постоянно да доказваме пред хората, че сме щастливи. Любовта обича тишината. Не искаме да продаваме любовта си.

– Казвали сте, че Боряна е човекът, с когото ще остареете. Как човек разбира подобно нещо?

– Просто го знае. И преди съм имал връзки и съм казвал, че обичам, но с нея е различно. С времето видях колко различен човек е Боряна – тя е истински добър човек. Фенка е на добротата и я изповядва; за нас това е нещо като религия. Това е съвсем друг начин на обичане. Знам, че ще остареем заедно. Всъщност аз ще остарея с нея – нека не я натоварвам и нея с моята възраст. (Смее се.)

– Сватба влиза ли в плановете Ви?

– И двамата не сме големи фенове на брака. Не виждаме защо трябва да замесваме държавата и църквата в любовта си. Това не означава, че връзката ни е по-малко сериозна. Напротив – просто не смятаме, че чувствата стават по-истински, когато към тях се добавят подпис, печат и ритуал. Ако ме питате дали дете или сватба бих избрал, разбира се, че дете.

– Тя ли е първият човек, който чува новите Ви шеги?

– За нейно огромно съжаление – да. Боряна понася голяма част от шегите още преди да стигнат до сцената. Много е тежко да си гадже на комик, защото чуваш толкова тъпи смешки, докато накрая се получи една добра. Публиката получава крайния вариант, а тя изслушва всички дефектни прототипи. И понеже е много критична, няма да се засмее от любов или от възпитание. Ако нещо не работи, разбирам го веднага. Понякога дори без думи. (Смее се.)

– Помага ли Ви и професионално, когато трябва да изграждате образ?

– Много. Боряна ми помагаше с образите в „Като две капки вода". Тя има актьорския инструментариум и вижда неща, които аз като комик бих пропуснал. След изпълненията ме поздравяваше, но никога формално – тя е от хората, които ще ти кажат какво действително са видели, а не онова, което ти се иска да чуеш. Това понякога боде, но е много по-полезно.

– А как реагира, когато самата тя се превърне в материал за сцената?

– В „Хейтъросексуален" има доста шеги за нея и не мога да кажа, че е във възторг. Но това е положението – живее с комик. (Смее се.) Тя чува лична история, докато публиката чува сценичен материал, и това са две различни неща. За нея зад шегата има реален разговор, случка или спор. За хората в залата има само няколко минути смях. Затова не очаквам непременно да се забавлява толкова, колкото публиката. Ако трябва да напиша комедия за връзката ни, то тя ще носи заглавието: „Не съм длъжна".

– У дома кой по-бързо разбира, че другият играе роля?

– Аз – веднага. Казвам ?: „Не ми играй, не сме в НАТФИЗ". Понякога се смее, друг път се ядосва. (Смее се.) Явно зависи колко убедителна е била ролята – или колко неподходящ е бил моментът за моята забележка. Все пак тя е професионална актриса, а аз съм човек, който професионално търси слабото място в една ситуация. Няма как домът ни да е напълно лишен от театър.

– Ако днешният Николаос можеше да седне до младия комик от 2016 г., какво щеше да му каже?

– „Настани се удобно. Стегни колана. Дръж се и се забавлявай." След десет години на сцената не ме плаши възможността публиката да ме намрази. Плаши ме безразличието. Най-лошото за човек на сцената е да престане да предизвиква емоция.

– И накрая – ако трябва сами да напишете един хейтърски коментар за „Хейтъросексуален", как би звучал?

– „Ей, Цитиридис, през тениската ти се виждат циците!" И ще бъде вярно. Когато прожекторът ме освети, няма как – всичко си личи. Поне хейтът ще бъде фактологически издържан. (Смее се.)