На републиканската конвенция в Тексас снощи - 10 септември, Тръмп каза, че до края на изборите Иран ще е свършен икономически. Но така ли е?

Бъдещето на американските икономически санкции срещу Иран може да не се реши в Техеран, а в Пекин

Администрацията на американския президент Доналд Тръмп премина от стратегията „блицкриг", която имаше за цел да принуди иранския режим да се предаде в рамките на няколко седмици, към стратегия на смазващи санкции за постигане на конкретната цел „сваляне на режима", както се изрази министърът на финансите Скот Бесент.

Икономиката вече не е просто второстепенен фронт в американската война срещу Иран, а се превърна в едно от най-важните полета на сблъсък и тест за способността на Техеран да продължи конфликта. Иран влиза в тази война след десетилетия на санкции и финансови ограничения, в момент, когато натискът върху износа на петрол се засилва, инфлацията нараства, покупателната способност спада, а възможностите на правителството за финансиране на дефицита се свиват. Ето защо най-важният икономически въпрос за Иран днес не е само колко е загубил заради войната. А може ли да мобилизира останалите си ресурси в реална способност да продължи?

Вашингтон представя предстоящите санкции като внезапен удар или „икономически D-Day" във финансово отношение – по аналогия с десанта в Нормандия, който подготви почвата за пълното разгромяване на нацистка Германия и сложи край на Втората световна война с резултат, който не допуска съмнение: пълна победа и унизителна капитулация.

Парадоксалното е, че американските войни често следват обратния път: започват с продължителна икономическа блокада, а след това се решават със смазващ военен удар. Венецуела преживя около двадесет и седем години на постепенен натиск, откакто Уго Чавес дойде на власт в края на 90-те години, докато в началото на миналия януари нощна операция измъкна Николас Мадуро от спалнята му и го разведе с вързани ръце в открит автомобил из Ню Йорк. .

Редът в иранската ситуация се обърна. Тръмп започна смазваща война, в която беше убит върховният лидер Али Хаменей. Американският президент я обяви за решаваща операция, която щеше да продължи между шест и осем седмици, но тя се проточи до шест месеца, след което беше обявен алтернативен план, който да доведе до решителен изход чрез санкции. Ще успее ли доларът там, където самолетоносачите не успяха?

Картата с пролива

В динамиката на войната и преговорите Техеран заложи на това, което счита за стратегическо откритие: картата с пролива Ормуз. Аятоласите усетиха, че тя е по-печеливша от ядрената карта, защото се използва незабавно и се измерва с цените на петрола всяка сутрин. Ясно е, че всичко, което Иран спечели в меморандума за разбирателство, подписан на 17 юни, беше само цената за ангажимента да възстанови корабоплаването в пролива Ормуз до нивото отпреди войната в рамките на тридесет дни. В замяна на това Техеран получи незабавни изключения за износа на петрол и нефтохимически продукти, прекратяване на морската блокада, постепенно освобождаване на замразените активи, отмяна на санкциите съгласно график, както и обещание за план за възстановяване и развитие на стойност не по-малко от 300 милиарда долара.

След това обаче настъпиха две противоположни развития: Иран се колебаеше да отвори пролива поради вътрешни разногласия относно оценката на последствията от тази стъпка. От друга страна, Съединените щати предприеха военен подход, за да отворят маршрут за корабоплаване, който Иран не може да възпрепятства. Всичко започна с очертаването на навигационна линия в оманските териториални води, но Иран не се поколеба да напада корабите по нея, нарушавайки пряко оманския суверенитет върху нея. Вследствие на това Съединените щати организираха прецизна кампания срещу иранските наблюдателни и огневи центрове в близост до пролива в продължение на тринадесет дни.

Маршрут, който Иран не вижда

След това започнаха да се появяват новини за нова ситуация в пролива. Изненадата дойде, когато на 11 август американският министър на енергетиката Крис Райт написа, че средният обем на износа на петрол през пролива Ормуз е достигнал около девет милиона барела дневно през последните седем дни, а общото количество, включително по тръбопроводите, достига петнадесет милиона, като в един от дните са изнесени над двадесет милиона барела.

Тези цифри бяха шокиращи, не само защото означаваха, че износът се доближава до нивата от преди войната, но и защото тези данни противоречаха на информацията от компаниите за проследяване на кораби, по-специално компанията „Кеплер", специализирана в проследяване на морските превози, чиито данни не сочеха преминаването на нито един танкер за петрол или втечнен газ през последните дни, така че първият ѝ коментар по повод изявлението на американския министър беше, че „е невъзможно да съгласуваме това, което виждаме, с това, което той казва".

Обяснението за противоречието дойде в публикация на сайта „Аксиос" на 19 август, който разкри, цитирайки двама американски служители, че американската армия от седмици управлява неразгласен морски коридор в пролива, успоредно на оманското крайбрежие, така че всяка нощ конвоите от танкери преминават по точно определено време под защитата на американски изтребители. Това не би било възможно, ако не бяха унищожени иранските радари и способностите му за морско наблюдение до такава степен, че Революционната гвардия вече разчита само на бързи катери за разузнаване на движението на корабите и нанасяне на удари по тях.

Ако информацията се потвърди и тази тенденция се утвърди, Иран ще е загубил голяма част от способността си да използва „коза" с пролива в преговорите с Вашингтон, а най-важното е, че ще загуби способността си да отговори на новата вълна от американски санкции.

Новата санкционна формула се основава на две взаимосвързани части:

1 — Вашингтон възпрепятства Иран да изнася петрола си и прекъсва финансовите му артерии чрез доларовата система.

2 – В същото време му пречи да отвърне със затваряне на пролива, след като според американската версия е Иран загубил способността да вижда какво преминава през него. Тоест, формулата притиска Техеран в ъгъла, нанася му удари и му пречи да отвърне. И това уравнение обезсилва от самото начало логиката на „меморандума за разбирателство" между Вашингтон и Техеран.

Най-важният въпрос сега, според анализатора от мрежата „Ал-Арабия" Обада ал-Ладън, е защо Вашингтон плаща политическа и финансова цена, ако е в състояние да отвори пролива без сътрудничеството на Техеран?

Техеран отстъпва ли?

Още преди обявяването на новите санкции от Техеран започнаха да идват сигнали. Председателят на парламента и главен преговарящ Мохамад Бакер Калибаф отлетя за Багдад, където изслуша молбата на иракчаните да не се пречи на износа им на петрол, а няколко дни по-късно официалната иранска информационна агенция ИРНА съобщи, че Техеран е предоставил специално разрешение на редица иракски танкери. След това иранският президент Масуд Пезешкиан заяви, че е по-добре войната да приключи „днес", докато Иран заема „позиция на сила и достойнство", и защити меморандума за разбирателство, като подчерта, че в него няма нито една клауза, която да сочи към капитулация. След това командирът на пакистанската армия Асим Мунир пристигна в Техеран с нови предложение за преговори.

Все още е рано да се прецени доколко ефективна ще бъде новата американска кампания срещу режим, който в продължение на четири десетилетия е усъвършенствал начините си да съжителства със санкциите, но е сигурно, че притокът на долари е жизненоважен за режима. Също така е сигурно, че преговорите с Иран ще успеят само когато Техеран не намери друг изход, освен да изпие чашата с отровата на „долара".

Показатели за рецесията и инфлацията

Макроикономическите показатели разкриват мащаба на натиска, под който се намира иранската икономика. Според Международния валутен фонд се очаква номиналният брутен вътрешен продукт на Иран да достигне около 300 милиарда долара през 2026 г., при реален икономически спад от около 6,1%. Но размерът на икономиката сам по себе си не отразява въздействието на кризата. Показателят, който е най-тясно свързан с гражданите, е БВП на глава от населението. Според оценките на МВФ доходът на глава от населението ще спадне от около 4 264 долара през 2025 г. до около 3 415 долара през 2026 г., което представлява спад от близо 20% за една година и отразява намаляването на икономическата мощ на домакинствата, а не само свиването на икономиката като цяло.

Натискът не спира дотук, тъй като данните на МВФ сочат висока инфлация, приближаваща се до 68,9%, докато данните на Иранския статистически център рисуват още по-сурова картина. Годишната инфлация достигна около 87,9% през юли 2026 г., след като през предходния месец бе отбелязана 88,6%. Институтът за международни финанси оценява, че реалната инфлация е надхвърлила 80%, докато цените на хранителните продукти са се повишили с около 130% в резултат на намаляването на субсидиите и повишаването на разходите за внос. Въпреки разликите в методологиите за измерване между институциите, общата тенденция е една: иранската икономика е изправена пред инфлационна вълна, която нанася удар върху реалните доходи на гражданите.

По време на война държавата може да се научи как да живее под бомбардировки и обстрел . По-трудно е да се научи обаче как да живее без пари. Това, както изглежда, е новата хипотеза на Доналд Тръмп по отношение на Иран. След като изпробва военната сила, повиши нивото на заплахата, наложи морска блокада и остави вратата леко отворена за преговори, Тръмп сега преминава към оръжие, което е по-бавно от ракетата, но може би е по-устойчиво: задушаване на иранската икономика, докато цената на отказа стане по-висока от цената на споразумението. Именно това може би е основната разлика между това, което се случва днес, и всички предишни кръгове от санкции, с които Иран успя да се приспособи.

Американското правителство не иска просто да обедни Иран. Тя иска да направи продължаването на сегашната иранска политика по-скъпо, отколкото режимът може да си позволи. Американският министър на финансите Скот Писънт обеща да обяви това, което описва като „най-суровите санкции в историята", докато Тръмп използва по-драматичен израз, говорейки за „икономически десант" срещу Иран. Но най-важното е: променя ли икономическата болка политическото решение?

Защо този път може да е различно?

Днешният Иран не е Иран от 2018 г., когато Тръмп стартира политиката на „максимален натиск" след оттеглянето си от ядреното споразумение. Тогава санкциите бяха наложени на държава, която не беше излязла от война, изчерпала голяма част от нейната военна и икономическа структура. Днес санкциите не започват от нулата. Те идват, след като войната е отслабила тялото, а Вашингтон сега се опитва да му отреже кислорода.

Според ливанския анализатор и експерт по американската политика Муафак Харб "натискът без изход може и да не доведе до сделка. Може да доведе само до обсаден враг, който смята, че вече няма какво да губи!".

Ето защо най-добрият път за разглеждане на санкциите не е да се посочи, че те ще създадат гняв у иранците, а по-скоро – кога самата държавност ще стане неспособна да финансира политиката на отказ?

Докато висши служители в американската администрация считат, че състоянието на икономическо опустошение, от което страда Иран, може да доведе до пробив, а президентът изрази убеждението си, че блокадата, наложена от американския флот върху иранското корабоплаване и пристанища, е доказала своята ефективност, "Уолстрийт Джърнъл" съобщи, че радикалните лидери в Иран са готови да се придържат към позициите си и да продължат войната, а дори и да я ескалират.

Според американските медии и много анализатори изразяват скептицизъм относно вероятността иранският режим, известен с жестокото си репресивно управление и налагането на сурови икономически ограничения върху цивилните граждани, да отстъпи в екзистенциалния си конфликт със Съединените щати, тъй като режимът вече е устоял десетилетия наред на едни от най-суровите икономически санкции в света. Даниел Сетеринович, който е работил в израелското военно разузнаване, включително като ръководител на отдела за Иран в сектора „Изследвания и анализи", заяви пред американската телевизия „CNN": „Смятам, че онези, които мислят, че Иран ще се срине под тежестта на натиска, грешат, независимо от икономическата ситуация". Той посочи, че липсват каквито и да било признаци, че Иран е на път да смекчи стратегията си, насочена към оказване на натиск върху Тръмп чрез международните пазари. Той добави, че макар икономическият натиск да е струвал скъпо на Иран, „в крайна сметка не виждам как иранските планове ще се променят в резултат на този натиск".

В първата значителна стъпка, носеща неговия отпечатък откакто заема поста на Върховен водач, и в косвен отговор, предшестващ заплахата на Тръмп за пълно икономическо и финансово удушаване, Моджтаба Хаменей назначи опитни и лоялни лидери от „Революционната гвардия" на най-важните постове в иранската система за сигурност, което според експертите е подготовка за дългосрочна и по-остра конфронтация със Съединените щати.

Хаменей извърши назначенията на 9 и 10 август, за да запълни много от свободните постове, останали след убийството на предишните им титуляри по време на войната, като се обърна към фигури от „старата гвардия", известна с хроничната си враждебност към Вашингтон.

Хаменей е на власт от убийството на баща си Али Хаменей в началото на американско-израелската война срещу Иран на 28 февруари, но досега не се е появявал публично, а съмненията относно здравето му и степента на влиянието му в рамките на режима продължават да витаят.

По-склонни към риск

Сред тези фигури са Мохсен Резаи (71 години), който е ръководил Революционната гвардия през по-голямата част от войната с Ирак на Саддам Хюсеин през 80-те години на миналия век, и Хюсеин Таеб (63 години), бивш шеф на разузнаването на Гвардията, който беше отстранен при неясни обстоятелства през 2022 г.

Директорът по политиките в центъра „Обединени срещу ядрен Иран", със седалище в САЩ, Джейсън Бродски заяви, че назначенията „показват, че се възприема подход, който е по-склонен към риск и конфронтация".

Остава да се види как тези назначения ще се отразят на дипломатическия процес със Съединените щати.

И докато войната със Съединените щати влезе в седмия си месец, иранската армия започна да дава знаци за стратегическа промяна в политиката си – от ответни действия към настъпателни операции. Анализаторите смятат, че тази промяна може да отразява убеждението на Техеран, че разполага с козове, които ѝ позволяват да излезе от настоящото застояло състояние.

Откакто избухна войната с нанасянето на първите американско-израелски удари срещу Иран на 28 февруари, Техеран постоянно представяше ударите си срещу американски цели в региона, Израел и държавите от Персийския залив като отговор на атаките срещу него.

Заместник-командирът на Революционната гвардия по политическите въпроси Джуани говори „за промяна на отбранителната доктрина на страната", като се даде стратегически приоритет на „офанзивните операции". Анализаторът Сина Туси от „Център за международна политика" (Center for International Policy) счита, че този завой към настъпателните операции не означава, че Техеран е на път да „приеме доктрина за превантивна война".

Напротив, Туси счита, че Техеран явно е стигнал до убеждението, че „ако конфронтацията стане неизбежна, Иран трябва да ескалира конфликта рано и с по-голяма сила, вместо да чака САЩ или Израел да определят условията".

От своя страна Ахмед Заид Абади, експерт по международни отношения, живеещ в Техеран, смята, че този преход отразява оценката на Техеран за намеренията на Вашингтон.

Изчисленията на Иран

Дипломатическите усилия със САЩ продължават да се провалят, особено след провала на меморандума за разбирателство, сключен на 17 юни миналата година, и след като САЩ отново наложиха санкции върху петрола и блокада върху иранските пристанища. Абади твърди, че „иранците смятат, че дипломацията е обречена на провал в настоящата обстановка и че американците няма да приемат техните условия".

Той продължава: „Следователно те може да се почувстват принудени да прибегнат до нападателни операции, за да принудят САЩ да приемат иранските условия и да насърчат започването на нов кръг от преговори".

Стратегическо търпение

Според наблюдатели, за да се постигне някакъв напредък, Тръмп първо трябва да промени собственото си поведение, тъй като разрушаването на иранската икономика може да отнеме месеци или дори години, а това изисква вид „стратегическо търпение", с което американският президент рядко разполага, Един от проблемите на тази промяна в стратегията се състои в това, че санкциите нямат незабавен и силен ефект, сравним с последствията от почти пълното затваряне на пролива Ормуз, според Ричард Невио, изследовател в Колумбийския университет, който участваше в изготвянето на стратегията за санкциите срещу Иран по време на администрацията на бившия американски президент Барак Обама. Пред Асошиейтед Прес той каза, че стойността на санкциите като инструмент остава ограничена, тъй като Тръмп не е определил ясни стратегически цели за войната – понякога той набляга на необходимостта да се попречи на Иран да притежава ядрено оръжие, а друг път се фокусира върху въпроса с пролива, след това говори за балистичните ракети; вместо това Тръмп предприе огромна серия от въздушни удари и причини мащабни разрушения, но това не доведе до бързия край, който обеща в началото.

Въпреки това санкциите и продължаващата американска морска блокада на иранските пристанища предоставят на САЩ средства за икономически и финансов натиск, според думите на Хуан Зарати, съветник по националната сигурност в администрацията на Джордж У. Буш. Той отбеляза, че американските санкции, които заплашват други държави, поддържащи търговски отношения с Иран, също оказват влияние, но подчерта, че тези процеси отнемат време.

Съществуват реалистични начини, чрез които администрацията може да нанесе реална вреда на режима в Иран. Людовик Худ, старши сътрудник в Института „Хъдсън" във Вашингтон, призовава за упражняване на регионален и международен натиск с цел намаляване на приходите на Иранската революционна гвардия, както и за предприемане на нови мерки срещу мрежата от нейни проксита в региона. В неотдавнашна статия в „Уолстрийт Джърнъл" Худ призова за укрепване на американските отношения с правителствата в Багдад и Бейрут, за да се противодейства на влиянието на Техеран в Близкия изток, и посъветва министъра на финансите Скот Бесент да засили икономическия натиск върху Китай, като основен купувач на ирански петрол. Той изтъкна, че продължаващият икономически натиск би влошил инфлацията и изтичането на капитали, което може да доведе до банкова криза, която да отслаби хватката на режима върху властта.

Натиск върху партньорите

Китай е най-големият търговски партньор на Иран, а иранският режим поддържа икономически връзки със своите съседи в Близкия изток, докато търговията с Европа остава ограничена поради дългогодишните санкции и други ограничения. В рамките на американската стратегия за икономически натиск върху Иран Обединените арабски емирства обявиха по-миналия вторник, че спират финансовите и икономическите си отношения с Иран, което може да застраши достъпа на Техеран до основен източник на вносни стоки и задкулисен финансов канал към света.

Макар това да представлява опит да се заобиколят санкциите, които досега бяха насочени само към иранските институции, с цел да се принудят държавите и международните компании да избират между запазването на търговските връзки с Иран и гарантирането на непрекъснатия си достъп до американската финансова система и икономика, стратегията поражда въпроса дали САЩ, след около пет десетилетия налагане на санкции, ще успеят най-накрая да разбият мрежите, които Иран е развил, за да гарантира непрекъснатия поток на средства и търговския обмен?

Новата икономическа война, или както Тръмп я описа като „икономически десант", се фокусира върху „сенчестата икономика", която се е формирала около търговията на Иран, подложена на санкции, и включва мрежи, замесени в транспортирането на ирански петрол, прехвърлянето на средства чрез посреднически държави, прикриването на произхода на стоките и предоставянето на логистични услуги за кораби и самолети, свързани с Иран. Сред механизмите, които са на прицел, са петролните танкери, които оперират в рамките на така наречения сенчест флот – танкери, които работят без активни системи за проследяване и улесняват прехвърлянето на товари от един кораб на друг, Тези операции се превърнаха във важен начин за превоз на ирански петрол, подлежащ на санкции, и дори на руски петрол, като все по-трудно става да се определи произходът и крайното местоназначение на пратките.

Конфликтът с Китай

Американската кампания е насочена срещу търговските отношения с Иран и има за цел да ги направи по-скъпи за трети страни, независимо дали става дума за държави, посредници или компании, поради което Китай заема особено важно място в тази кампания. Според данни на компанията Kepler за 2025 г. Китай внася над 80 процента от изнасяния ирански петрол, затова американските действия ще имат ограничена ефективност, ако мерките не обхванат и Китай.

Предишни разузнавателни  доклади сочат, че независимите китайски рафинерии, често наричани „малки рафинерии", са изиграли роля в усвояването на иранския суров петрол, докато разплащанията във валута, различна от долара, спомагат за намаляване на излагането на американските финансови ограничения. В миналото САЩ определиха китайски субекти като посредници в износа на ирански петрол, но налагането на широкомащабни санкции може да има по-широки икономически и дипломатически последици. Решението на Вашингтон да наложи всеобхватни вторични санкции върху китайски институции повдига въпроса за евентуално икономическо противопоставяне между Вашингтон и Пекин.

Според наблюдатели Китай е основен източник за Иран, включително на стратегически важни редкоземни елементи, поради което широкомащабна американска икономическа кампания срещу китайски организации може да предизвика отмъстителни реакции и да има последици, които надхвърлят иранската икономика. Според индийския сайт „First Post" позицията на Индия и Турция е сложна, тъй като и двете страни поддържат тесни връзки с Вашингтон, но традиционно са запазвали независима позиция по отношение на едностранните санкции, които не се ползват с изрична подкрепа от Съвета за сигурност на ООН. Ето защо техните решения могат да се превърнат във важни индикатори за това доколко американската кампания е способна да се разшири извън Иран; следователно достоверността на кампанията на Тръмп ще зависи от това дали той е готов да нацели големите купувачи на ирански петрол.

Грегори Броу, сътрудник в групата „Евразия", заяви, че всякакви нови икономически мерки, към които САЩ биха могли да прибегнат, ще трябва да бъдат насочени към търговските партньори на Иран, като добави, че „за САЩ ще бъде трудно да насочат такива мерки срещу Китай, който е най-важната държава за икономическото бъдеще на Иран", като се очаква китайският лидер Си Дзинпин да посети САЩ следващия месец, което допълнително усложнява всякакви усилия, насочени към ограничаване на вноса на ирански петрол в Пекин.

Изглежда обаче, че Вашингтон залага на дипломацията с Китай в това отношение. В изявления пред медиите, американският министър на финансите заяви, че икономическата изолация на Иран ще бъде координирана с другите държави, като посочи, че всички, включително и Китай, желаят пролива Ормуз да бъде отворен отново.

Наблюдателите са единодушни, че основният въпрос е доколко САЩ са готови да продължат да ограничават търговията с ирански петрол и да заплашват други държави с налагане на строги санкции, както и дали разполагат с достатъчно търпение, за да проверят дали икономическият натиск ще доведе до промяна в поведението на режима.

Неофициалния кръвоносен поток

През последните седмици Министерството на финансите атакува мрежите за „нелегален обмен на валута", които Техеран използва за да се сдобие с твърда валута, както и към компании, посредници и кораби, свързани с износа на петрол, към системи за финансиране, свързани с Революционната гвардия, и дори към платформи за криптовалути, използвани за заобикаляне на международната финансова система. Битката сега не се води само срещу официалната иранска банка, а срещу неофициалния кръвоносен поток, който поддържаше иранската икономика жива през годините на санкциите.

Това е съществена разлика, тъй като старите санкции обграждаха иранската икономика. Новите санкции се опитват да преследват тайните ѝ изходи. Най-важен фактор са вторичните санкции. Тук конфронтацията се премества от Вашингтон и Техеран към Пекин и Ню Делхи, както и към транспортните компании, банките и посредниците по целия свят. Китай, в частност, е от ключово значение, тъй като според последните доклади той приема най-много от иранския петрол, изнасян в чужбина. И ако Вашингтон наистина успее да повиши цената на закупуване на ирански петрол за Пекин, санкциите ще придобият съвсем различен характер. Ако се прецени, че Китай трябва да се противопостави на САЩ, пред Техеран ще остане голяма възможност да си поеме дъх.

С други думи: бъдещето на санкциите срещу Иран може да не се реши в Техеран, а в Пекин. Икономическите показатели на Иран насърчиха Тръмп да избере варианта със санкциите вместо подновяване на военните действия. Тук Вашингтон залага на един изключително чувствителен аспект за всеки режим: залогът не се отнася само до възможността на гражданите да се справят с кризисната ситуация, а и до възможността на самата държава да финансира своите институции. Иранската държава се нуждае от средства, за да изплаща заплати, да осигури доставки на стоки и енергия, да възстанови военния си потенциал, да финансира службите за сигурност и да поддържа регионалните си мрежи.