Струва ми се, макар да не съм бил никога птица, че те летят не само защото трябва, а защото това ги прави щастливи. Не е единствено заради храната или поради някакви ежедневни причини. Най-вече летят защото и когато им е хубаво да летят, могат го и се наслаждават на своето майсторство. Ето, наблюдаваме последните лястовици и светкавичните лупинги на бързолетите, които летяха светкавично между сградите до съвсем неотдавна. Тяхното цвърчене не е радост от ловуването на някакви инсекти във въздушния простор. Не, те всъщност казват на околните птици, а може би на нас:

"Виж, виж, колко бързо и хубаво летя! Не съм ли страхотен?"

Подемът тласкащ нагоре с въздушните потоци птиците с големи крила, щъркелите, които вече абдикираха оттука, орлите и победоносните чапли с техните змиевидни шии и копиевидни клюнове, лекотата на тяхното кацане в тихата река, безшумното мълниеносно движение на совите нощем, груповите оркестри на косовете, дирижирани от невидим диригент, който ги направлява в причудливи облаци над полята, всичко това е толкова красиво и необичайно за нас, пешеходните създания, че когато повечето птици отлетят от нас, в душата ни се прокрадва печал. Не искаме да се разделяме с тях и да ни оставят да пъплим в дъждовете и в кишата на есента и дългата зима. Лети ни се, но гледаме в небето със завист. Не, не го можем. Вместо с крила сме обути с гумени галоши. Ала все ще се надяваме пак да дойде пролетта, а с нея птиците, които отново да ни покажат как се лети. Не всичко е загубено.

*От фейсбук