Дали разпадането на международното право, несигурното бъдеще и страхът от прекалено бързите промени няма да предопределят съдбата на света?

Хора, живеещи в икономическа несигурност, в страх, омраза и разделение, объркани от безброй конспиративни теории, в среда на гръмогласен национализъм, подмамвани от безогледна пропаганда и демагогия към все по-голямо отвращение от демокрацията до бавен, но сигурен разпад на държавността...

Това са точно белезите на нашето време, ще каже някой. Всъщност това характеризира в общи линии средата, в която живее Германия и част от Европа през 20-те и 30-те години на миналия век. И съответно точно това са и част от причините, които правят възможно издигането на човек като Адолф Хитлер. Този, който ще застане начело на Германския райх и ще покори Европа, е неочакван продукт на своето време.

Син на дребен чиновник и лош ученик. 

Слабохарактерно момче, разглезено от майка си, свикнало да се смята за нещо особено, но редовно бито и унижавано от бащата.

Вместо стабилно самочувствие Адолф Хитлер развива специфична смес от самоомраза и горделивост. Той е неоценен посредствен художник, а също и мрачен безделник, изпаднал по някое време до въшлясал приют за бедни. Враг на парламентаризма и социален аутсайдер с ясно изразени невротични черти.

Адолф Хитлер не е интелектуалец като революционерите преди него. Няма нищо общо с Робеспиер, Маркс и Ленин. Не изповядва дори автентична идеология. Цялата му кариера сякаш почива върху актьорската игра. Той обожава драмата и театралността. Вълнуват го грандиозният патос на предателството, гибелта и спасението. Но също така вярва в своето дело с маниакална страст.

Триумфът на неговата демагогия е уникално, невиждано явление, което буди възхищение у милиони хора.

В края на живота си той е провален човек - както в началото на житейския си път. Пленник в построената от самия него бетонна гробница. Остава сам, заложник на хаоса, който е предизвикал. Постоянната готовност за самоубийство, която го съпътства през цялата му политическа кариера, ще го намери точно там - на стария диван в бункера.

През 2016 г. се появи една настолна игра с името Secret Hitler ("Тайният Хитлер"), която бързо стана шокиращо популярна. В нея участниците се разделят на случаен принцип на два отбора - либерали, които представляват мнозинство, и фашисти. В началото фашистите се разкриват един на друг (единствено Хитлер не знае кои са неговите съмишленици), докато либералите нямат представа нито кой е либерал, нито кой е фашист. Отборът на фашистите печели, ако прокара шест фашистки политики или избере Хитлер за канцлер. Либералният отбор побеждава, ако наложи пет либерални политики или убие Хитлер.

В основата на играта стои дилемата за сътрудничеството. Ако либералите се научат да се доверяват един на друг, те винаги ще разполагат с достатъчно гласове, за да спечелят.

Но да се довериш, не е лесно, защото фашистите казват каквото е необходимо, за да бъдат объркани с либерали, и защото в хода на играта понякога либералът няма друг избор, освен да подкрепи фашистка политика.

В "Тайният Хитлер" съдбата на демокрацията не е в ръцете на избирателите, тя зависи от таланта на либералните елити да се доверяват на приятели и да разкриват конспирациите.

Политологът Иван Кръстев написа брилянтна статия по темата във "Файненшъл Таймс" през 2023 г., поставяйки риторичния въпрос дали и в реалния живот не е точно така. Там той даваше пример с 14-годишния си син, който след като прекарал голяма част от лятото, играейки със своите приятели тази настолна игра, накрая обявил, че по-забавно е да си фашист. Когато Кръстев попитал защо мисли така, младежът отговорил без колебание:

По-забавно е да си фашист, защото фашистите играят в екип, докато либералите са най-големите врагове на самите себе си и са парализирани от подозрения и недоверие един към друг.

Момчето било абсолютно право - не е никак забавно да не знаеш кои са ти съюзници.

Изхождайки от примера с настолната игра, политологът обясняваше случващото се на европейската политическа сцена през последните години. Впечатляващото мнозинство, спечелено от дясната коалиция в Италия на изборите през септември 2022 г., написа той, не е резултат от драматична промяна в предпочитанията на избирателите, а от впечатляващата неспособност на лидерите на италианската левица да си сътрудничат и да си имат доверие. Хората може често да проявяват търпимост към авторитарно управление, но не гласуват за него, когато имат избор, пише Иван Кръстев.

В книгата си "Демокрацията ерозира от върха" известният американски политолог Лари Бартелс опровергава по емпиричен път общоприетата идея, че цунамито на популизма помита европейските демокрации. Той показва, че обществената подкрепа за крайнодесните политики и идеи не се е променила съществено през последните 20 години и че няма доказателства общественото мнение да се е изместило надясно.

Демокрацията, твърди Бартелс, вехне отгоре.

Неуспешните коалиционни политики или институционалните промени са истинската причина крайната десница да дойде на власт. И вероятно министър-председателката на Италия Джорджия Мелони би се съгласила с това.

В крайна сметка изводът от книгата на Бартелс е, че най-голямо предизвикателство пред основните партии е не склонността на обществото към фашизъм, а степента на "либерално объркване" и последвалата от него погрешна политическа преценка. Защото да имаш правилна преценка, не е същото, като да имаш правилни принципи.

Точно както става ясно и от играта "Тайният Хитлер". Щом едно 14-годишно момче го е разбрало, би трябвало и по-възрастни хора да го схванат лесно. Пък и играта ни кара да се замислим, че новият Хитлер може да е много, много по-различен от образа, който познаваме от историята.

Възможно е новият диктатор да е човек, склонен да подкрепя най-силно либералните политики по простата причина, че се нуждае от гласовете на либералите, за да бъде избран.

Затова е трудно да знаем кой може да се окаже Secret Hitler. Разбираме го чак когато той дойде на власт.

През лятото на пандемичната 2020 г. списание TREND излезе с една неочаквана корица, в която като графичен символ под характерния мустак бе събрана като тема на броя цялата нервност на времето, в което заживяхме. Хаосът е новото нормално! Тенденция, която се превърна в ежедневие за света след пандемията от COVID-19. Свят, в който вече не знаем какво предстои.

Ако се върнем не към времето на Втората световна война и предпоставките, довели до избухването , а още по-рано - преди Първата световна война, може отново да намерим притеснителни прилики със съвременността. Общата картина тогава се определя от усещането за страх и несигурност.

Страх от войни и революции, но и културен песимизъм, който най-парадоксално се появява в това време на велики научни постижения и забележим технологичен напредък. Но може би точно това разклаща и руши сигурността на познатото ежедневие тогава. Само като си помислим за времето тогава...

Атоми се разпадат, рентгенови лъчи пронизват твърди тела, пространство и време се преплитат в четириизмерен континуум. Всичко става относително! И всичко става възможно. Светът заживява в паническа нервност, която в крайна сметка превръща едно покушение през лятото на 1914 г. в Сараево в ужасяваща катастрофа с 15 милиона жертви.

Днес се питаме дали разпадането на международното право и несигурността на бъдещето, породена от прекалено бързите промени и възхода на технологиите и изкуствения интелект, няма да предопределят отново съдбата на света?