Скъпи приятели, понякога си мисля дали има смисъл да пиша още. Не е ли време да спра.

Кой ще чете след време моите стихотворни откровения. Но така или иначе продължавам, защото ми се живее. А да живееш, значи да продължаваш да правиш това, което искаш.

Благодаря ви, че ме насърчавате с вашето търпение и отзивчивост. Дано и аз да съм ви с нещо полезен.

ДУМИЧКИ ПРОТИВ ЗАБРАВА

Е, хайде спри се... Стига вече...

Достатъчно до днес си писал...

Илюзия... Макар и сладка...

Че има смисъл, има смисъл...

Дали е суета?Не мисля...

Надежда може би... Остава

след тебе все пак нещо...Знам ли...

Тез думички против забрава...

Какво пък... Струва си в момента...

Поезия все пак... Старешка!

Поне връстниците четат я...

И рядко млади... По погрешка.

Далече са, и слава богу,

от тези размисли за края.

И аз бях млад... Забавно беше

с таз тема да си поиграя.

Не ми отива да надяна

отново скъсаните дънки...

Макар, че хич не се оплаквам...

Стоят си мозъчните гънки...

Едни и същи слава богу....

И за това реалистични!

И раждат стихове... За старост...

Макар не толкова трагични...

Ще мине време... Ще ме няма...

Нормално е... С това съм свикнал...

Дори донякъде Онази...

Загадката... Съм я обикнал...

А стиховете.... Ето тези...

Ако случайно оцелеят

дано пък младите сегашни

ги прочетат, щом остареят.

От Фейсбук.