Откритието на дунавския мамут е добър повод - има как истински да развълнувате малките

Сигурно вече сте чели за “дунавския” мамут, открит край русенското село Ряхово? Ниското ниво на реката извади на бял свят части от огромните му бивници и кости.

Тази новина бързо обиколи медиите и ни напомни, че българската земя крие невероятни праисторически тайни. Но докато новото палеонтологично откритие тепърва започва своя път към консервацията, реших да ви припомня и за други гиганти, които са бродили по днешните ни земи и чиито кости

могат да се видят баш на “пъпа” на София

И като казвам на пъпа, това е точно така. На петия етаж на северното крило на Софийския университет, в “Музея по палеонтология и исторична геология”, все още ни очаква гигантският скелет на дейнотериум – огромен бозайник, родственик на съвременните слонове, живял преди милиони години.

Всъщност това вероятно е най-добре запазеният подобен скелет в света. Открит е в България през 1965 г. край село Езерово, Първомайско, от учителя в асеновградската гимназия Димитър Ковачев. Конкретният “екземпляр” е с размери 4 м и 20 см височина и 6 м и 80 см дължина, живял е по нашите земи преди 10 милиона години и е тежал около 12 тона.

Там, сред колекция от над 200 хиляди фосила, се пазят още кости от мамути, саблезъб тигър, носорози, жирафи, трипръсти коне, хиени и дори много добре запазен фосилизиран скелет на праисторически делфин, открит някога край Балчик.

Спомням си, че като малки ученици ни водеха да видим “динозавъра” в Софийския университет. Разбира се, това не беше скелет на никакъв динозавър, но в детските ни очи той изглеждаше точно така. Някакво огромно,

страховито същество, което палеше

въображението по същия начин, по който го правеха романите на Жул Верн, Майн Рид или “Изгубеният свят” на Артър Конан Дойл.

И като казах “Изгубеният свят” на Конан Дойл, се сетих, че по нашите днешни земи някога са бродили и съвсем истински динозаври. Първите такива находки у нас са открити в района около Червен бряг през 80-те години на XX век.

Това са фрагменти от кости на същество от семейството на мозазаврите. Не знам доколко научно коректно е да ги наричаме точно динозаври – по-скоро са били огромни влечуги, обитавали тогавашните океани. Но ако сте почитатели на “Джурасик свят”, точно един такъв мозазавър на няколко пъти

похапваше тиранозаври на екрана

Истински сухоземни динозаври пък бяха открити по-късно в Трънско, където учените и до днес намират останки от крокодиломорфи, анкилозаври, титанозаври и птерозаври. Последните находки пак са от това лято.

Но защо ви припомням цялата тази палеонтологична история, събудена в ума ми от новините за дунавския мамут? Защото точно такива скрити кътчета като Музея по палеонтология и исторична геология в СУ, Природонаучния музей и Националния исторически музей пробуждаха интереса ни към знанието много повече и от най-хубавите учебници. Тогава ги нямаше смартфоните, ютюб, фейсбук и ТикТок, но пък

все още я имаше чистата жажда да знаеш

Имаше ги и учителите, които да ни заведат до тези чудни места, за да разпалят едно от най-хубавите човешки качества – любопитството.

Днес обаче времената май са други. Дали за нас самите вече не е по-лесно просто да покажем нещо на детето си на екранчето на телефона, вместо да го хванем за ръка и да го мъкнем по музеи?

Може би точно тук се крие големият капан на нашето време. Новите технологии ни дават илюзията, че притежаваме целия свят в джоба си, събран в няколко пиксела. Дигиталният екран обаче е плосък – той не може да пресъздаде мащаба на истинския живот, нито да улови шепота на вековете. Никой алгоритъм не може да замени онова специфично, леко страховито вълнение, което изпитваш, когато застанеш под огромните кости на истински гигант, бродил по същата тази земя преди милиони години.

Затова следващия път, когато водите на ежедневието ни залеят или пресъхнат, можем да оставим телефона поне за миг настрана. Да хванем децата или внуците си за ръка и да ги заведем в някой тих “аналогов” музей.

Защото технологиите се сменят вече всеки месец, но жаждата за откривателство и способността да се прекланяме пред чудесата на природата са вечни. И докато пазим любопитството си живо, скритото в нас дете никога няма да изчезне.