- В какъв етап от живота си сте сега, г-жо Павлова, навръх 60-ия си рожден ден?

- Много е парадоксално, имайки предвид, че хората постоянно жалят за младостта си, но от 15-20 години аз съм в най-хубавия период от живота си. Чувствам се най-щастлива в момента. В никакъв случай не го казвам напук на възрастта. Преди дни бях на снимки и фотографът Симон Варсано ме спря специално, хвана ме за ръцете и ми каза: “Албена, аз не знам какво се случва с теб - ти светиш, сияеш! Не познавам друга българска актриса, която да излъчва толкова светлина!”. Не знаех, че ми личи колко съм щастлива всъщност, колко добре се чувствам в кожата си, колко съм благодарна за този вътрешен мир, в който живея и който наистина ми носи истинското, дълбокото умение да се наслаждавам на живота си.

Много се забавлявам с живота си, със себе си, с това, което ми се случва. Имам пълното спокойствие на човек, който не изпитва необходимост да е роб на амбициите си, на очакванията на хората към него, на собствените си очаквания. Аз наистина живея, за да получавам, и трябва да ви кажа, че колкото повече съм в тази настройка на ума си, наистина толкова по-изобилен става животът ми.

- Кое ви помага за тази настройка?

- Не мога да кажа. Може би чувството за благодарност, на което се научих с годините. А може би съвършеният баланс между “искам” и “мога” и все по-малко “трябва” в живота ми. Аз вече имам големи деца, нямам тези отговорности. Доста неща научих вече в професията и получих много уроци. Невинаги по лесния начин, но мога да кажа, че професията е била щедра и великодушна към мен. И оттук насетне наистина, освен да благодаря и да се радвам, аз нямам за какво друго да живея. А и да благодаря на Симон Варсано, че го е усетил някак си.

- По какво работихте с него?

- Той беше фотограф на една чужда продукция, в която имах удоволствието да участвам - американския сериал For All Mankind. Доста е известен, но аз едва сега го открих. Участието ми не е значително, но за мен беше хубав опит и повод да се срещна с приятели. Екипът е български в основната си част и така успях да се видя с колеги, с които съм работила през годините и с които се прегърнахме и си казахме колко сме си липсвали и колко се радваме, че сме заедно.

- Колеги от “Столичани в повече” ли?

- Да, голяма част от тях, както и от “Татковци”, и от “Вяра, Надежда, Любов”.

- Каква бе героинята ви в американския сериал?

- Рускиня, защото действието се развива в Русия. Ние играем служители в агенция за космически изследвания. Сериалът е научнофантастичен. Аз снимах с Владо Колев и с Христо Шопов.

- На “Аполония”, предстои премиерата на новия ви филм “Жени извън употреба” - за четири красиви жени, всяка в различен етап от живота си, които се опитват да се справят с безразличието.

- Някои от тях - със здравословни проблеми, други - с любовни проблеми, трети - със страха от старостта, четвърти - с апатията и с отказа да живееш пълноценно. Това е моята героиня. Тя някак си се отказва от живота си и става по-скоро наблюдател, отколкото действащо лице в него. Оставя живота ѝ да се случва, а не тя да го живее пълноценно и да го провокира. Звучи малко тъжно, но филмът в никакъв случай не е тежък. Историята е погледната през съдбите на тези жени с чувство за хумор.

- Кое е оръжието, с което една жена може да се справи със страховете, с това да е само свидетел на живота си?

- Любовта! Колкото и невъзможна да изглежда, колкото и да мисли, че любовта вече е затворена страница за нея, че никога няма да се повтори голямата истинска любов. Добре, няма да се повтори, но ще има други любови в живота ти, които ще ти дадат вкус, апетит, любопитство, енергия, ще се усетиш желана, ще се усетиш специална, ще се усетиш красива отново.

- Доколко различна е актьорската професия за мъжете и за жените?

- Има голяма разлика. Като започнем от това, че в българската, а и в световната драматургия преобладават мъжките роли. И стигнем до това, че за възрастни актриси има все по-малко и по-малко работа, докато за възрастни актьори не е така. Дори когато остаряват, мъжете не остават без възможности да проявяват таланта си.

И тук, и на Запад е така. Някак си на жената не ѝ се прощава, че остарява. На нея започват да ѝ броят бръчките, целулита, падналите клепачи, белите коси. Жестока несправедливост, защото и мъжете остаряват, нали? Защо на тях да им е позволено, а на нас - не. Много се възхищавам на актриси като Анди Макдауъл, Клаудия Кардинале, Брижит Бардо, светла ѝ памет, които искат да се откажат от това преследване на вечната младост, което води до тотално изтощение, а често и до тежки депресии.

- Изиграли сте в кариерата си съвсем различни роли. Били сте и по-кротка жена, но сте играли и много силни характери. Такава бе героинята ви и в сериала “Вяра, Надежда, Любов” - какво ви даде участието в него и това завръщане на малкия екран?

- Да, ролята беше различна. На пръв поглед това бе жена, която се е отказала от живота, водена от чувството за вина, което аз лично не разбирам, защото не съм такъв човек. Аз не мога да съжалявам за неща, които са станали в миналото - нямам го това усещане у себе си, спестено ми е. Миналото е минало и точка. Аз не мога да го променя, колкото и да се тюхкам и да губя енергия и време. Затова ми се струва изключително глупаво. Докато героинята ми от сериала някак си замръзва във времето, продължава да носи вина, но защо? Тя е обичала мъж, който в крайна сметка също я е обичал. За мен любовта оправдава, все пак не е посегнала на живот, нали? Просто е обичала.

- Как се прие героинята ви, какво ви казваха хората за нея?

- Знаете ли, хората сме много осъдителни. Покрай сериала ми направи впечатление, че крайно отрицателните герои като Геле, като Васил зрителите не просто ги приемат, а ги обикват. Те им прощават всичко и жестоко страдат, когато им се случи нещо. И в същото време са изключително осъдителни към моята героиня - как ли не я наричаха тази жена! Това за мен е смайващо!

Това е жена, която е избрала да обича и да бъде обичана и е платила за този грях, отглеждайки две деца съвсем сама и посвещавайки живота си на тях, не избирайки да бъде обичана и да обича втори път в живота си. Тази безмилостност, тази жестокост аз не мога да я разбера. Това ме връща към въпроса ви за жените и мъжете в този свят. Защо на мъжете се прощават далеч по-големи грехове, а на жените - не? Дори че са били обичани и са обичали. Това ме смайва.

Толкова е несправедливо, а една голяма част от упреците към героинята дори бяха от жени. Не мога да го разбера. Бунтувам се много. В началото търсех вината в себе си, казвах си: “Аз ли не можах да оправдая тази героиня? Аз ли нещо не направих, така че тя да бъде разбрана правилно, да спечели съчувствие, сбърках ли някъде? Аз ли я направих прекалено лоша, че толкова много я намразиха?”. Това е много различна героиня от всичко, което съм играла. Дълбоко в нея живее силен човек - за да дадеш обет, че ще посветиш живота си на две деца, трябва да си такъв. Да се откажеш от живота си, за да бъдеш самотна майка на две деца - тази жена трябва да притежава някаква много желязна вътрешна сила и вяра в себе си, че може да изживее живота си по този начин.

- Обсъждахте ли героинята си с дъщеря ви Мина, която изигра нейната млада версия?

- Не знаех, че Мина ще ме играе мен. Разбрах го впоследствие. Серията с нейното участие беше заснета почти месец преди всички други да започнем снимки.

- Как успяхте да изградите такъв плътен общ образ?

- Не знам, може би това, че сме майка и дъщеря, е изиграло роля в случая, но не сме имали възможност въобще да обсъждаме героинята. Да, бяхме запознати с нея, бяхме чели какъв ще е героят ни, в какви взаимоотношения влиза, каква е предисторията.

- Наистина ли не виждате приликите си с дъщеря ви?

- Не, наистина. Много пъти са ме питали дали всъщност не са подмладили героинята ми с изкуствен интелект, с технологии.

- Как се чувстваше тя, след като се върна на малкия екран след толкова време?

- Беше ѝ приятно. Все пак тя се върна към професията след доста други неща, които направи в живота си. Много ѝ беше интересно, още повече че епизодът, който тя снима, беше в епоха - действието се развиваше през 70-те години и това ѝ беше любопитно.

- Казвате, че театърът ще пребъде след ваше участие в театрален ученически конкурс в Русе. Какво ви даде тази надежда, какво видяхте у младите хора там?

- Оказа се, че има едни млади хора, които толкова се вълнуват от театър, че го правят все едно е последният ден на света. И го правят с такава отдаденост, с такъв краен идеализъм, че мога само да изпитвам респект, да се уча, да се връщам към себе си, когато бях на техните години и мечтаех да бъда актриса. Те ме върнаха към въпроса защо съм искала да бъда актриса, към равносметката готова ли съм да направя крайни компромиси с професията си и защо, имам ли право да ги правя. След като те, без да са професионални актьори, са толкова безкомпромисни на сцената.

Там видях едни млади хора, които безусловно обичат театъра. Независимо дали ще станат актьори, или не, те ще продължат безусловно да го обичат. Когато те чакаха обратна връзка от журито - от нас, нямате представа как ни гледаха. Прогаряха стената с погледа си - гледаха с такава крайна концентрация, че бях длъжна да премервам много думите си, защото осъзнавах какъв резонанс имат те върху тях. Как тези мои думи могат да се окажат решаващи в техни избори напред във времето. Така че имах голяма отговорност, заставайки пред тях. При тях нямаше мрънкане, кръшкане, увъртане - боравеха с чисти категории.

- Случвало ли ви се е да ви кажат, че някой е станал актьор заради вас?

- Да, това е голяма отговорност. Някой е избрал пътя в живота си заради теб - ти нямаш право да го разочароваш, нямаш право да бъдеш половинчат. Ти нямаш право да бъдеш нещо различно от човека, който му е създавал представите за професията. Огромна отговорност е да си срещу тези млади хора. Много интересни неща видях там, като например едно момче, което притежава толкова категоричен талант - той излиза на сцената и се заявява. Да, той не е професионален все още, той не е обучен, не е шлифован, но е толкова категоричен, че ти виждаш как е вече в професията. От много малък работи в самодейни състави, вече има своя живот на сцената, живее на нея, там му е най-интересно. Имах интересен разговор с него, в който му дадох, мисля си, важен съвет. Да не взема нещата за даденост, да знае, че е само в началото на пътя, въпреки че всички му предричат бляскава кариера. Да, ти ще я имаш, но моля те, заслужи я.

- Какво отговорихте на децата на въпроса им защо станахте актриса?

- Защото не си представях, че ще бъда нещо друго. Зададоха ми друг интересен въпрос - как направихте кариера в театъра? Моят отговор е: с късмет и с любов към това, което правя.

Не беше лесно в началото, но в нашата професия е важен и късметът. Аз вероятно не съм най-талантливата от моето поколение, но съм имала късмет и правилно съм се възползвала от него.

- Поканихте публиката в новия театрален сезон да гледа спектакъла за 100-годишнината от рождението на Парцалев. Срещали ли сте се с него?

- За мое щастие, да. Имам двама много любими български актьори, за които мисля, че са на световно ниво. Това са Георги Парцалев и Георги Георгиев-Гец.

- И двамата ли познавахте?

- Гец - не. Гледала съм го и в театъра, и в киното. Веднъж имах много емоционален момент на една детска площадка. Бях със сина си, Гец беше там с внучето си, вече бях актриса в Сатирата. Много се колебах дали да не отида да му поднеса своите дълбоки възхищения и любов към това, което прави, но така и не се престраших. И до ден днешен много съжалявам.

Парцалев срещнах, когато бях дете. Живеехме в малко русенско градче - Две могили, където работеха моите родители. В нашето градче два пъти седмично имаше кино и примерно веднъж в месеца или даже може би по-рядко гледахме театър в читалището. Лятно време гостуваха големите звезди на Сатирата с техните естрадни програми. Идваха най-големите артисти. Мама ме заведе на едно такова представление и аз се влюбвам в Парцалев от пръв поглед. Не мога да обясня защо - била съм на пет години. Това е някаква среща на душата ми с този човек, тя няма своето рационално обяснение, защото там са още Георги Калоянчев, Стоянка Мутафова, Васил Попов, Хиндо Касимов - легендите на Сатирата. Но просто моята душа полита към този човек и аз казвам на мама след представлението: “Моля те, искам да отидем в гримьорната да се запозная с Георги Парцалев”. “Ти как си представяш, че ще те заведа в гримьорната при Георги Парцалев? Няма как да стане, мамо. Не може. Те сега се преобличат, уморени са”, отговаря ми тя, както аз бих казала на моето дете, разбира се. След което мама ме изгубва от поглед. А аз отивам гримьорната и го заварвам гол от кръста нагоре, по панталони, съблякъл си беше ризата. Помня го с едни златни ланци на врата, с пръстени на ръцете. За него и колегите му не е нещо ново при тях да влизат хора, да бъдат обожавани. Но сега при него отива само̀ дете и то върви право към него. За мен това бе като да влезеш в някакъв тунел - всички други спират да съществуват. Помня го до ден днешен, макар да съм била много малка, къде стоеше, как беше на стол, после стана, аз застанах пред него като пред божество, като пред някакъв тотем, без дори да мигам. Не помня какво съм му казала. Той седна, взе ме на коленете си, погали ме и ме попита: “Каква искаш да станеш, моето момиче?”. Единственото, което помня, беше моят отговор и неговият след това. Аз му казвам: “Ами искам да стана хумористична артистка”. “Трябва да хапваш повече, моето момиче. Много си слабичка”, отговори ми той.

Бях болезнено слаба, а той ми каза: “Трябва да понапълнееш малко, много си слабичка още за артистка”. След което майка ми влезе в гримьорната, извини се от мое име и ме отведе. Но аз имам моята среща с Парцалев. След това не ми достигнаха три години, за да го заваря в Сатирата и да се докосна вече по друг начин до този гений. Той почина през 1989-а, аз влязох в Сатирата есента на 1992 г.

- Но сте имали най-хубавата среща?

- Да, много го харесвам този човек. Той е такъв многопластов и многожанров актьор, какъвто рядко се ражда.

- Какво ви предстои в новия сезон?

- Да се върна към репертоара на Сатирата, да вляза отново в нашите представления, които много обичам и с гордо вдигната глава и даже настоятелно каня вашите читатели да гледат. Това са “Светици и перверзници”, “Брадатата графиня”, “Майка Кураж и нейните деца”, “Шаферки завинаги” и разбира се, спектакъла за Георги Парцалев. Каня, за да гледате нещо хубаво, защото представленията са изключително жанрово различни и за мен като актриса е много интересно едната вечер да съм в това, другата вечер да съм в другото. Както и към спектаклите на Театрална формация “Мелпомена”, които също толкова обичам.

CV

Родена е на 7 август 1966 г. в Русе. Завършва със златен медал руската езикова гимназия в родния си град през 1984 г., след това кандидатства във ВИТИЗ и веднага е приета. Дипломира се по специалността “Актьорско майсторство за драматичен театър” в класа на проф. Сашо и Цветана Стоянови през 1988 г., но още докато следва в академията, участва във филми като “Сляпа събота”, “По здрач”, “Време разделно”. Започва театралната си кариера в Сливенския драматичен театър, където за 4 сезона изиграва около петнадесет различни роли. От 1992 г. влиза в трупата на Сатиричния театър, където и днес се изявява с огромно удоволствие. Носителка е на две статуетки “Икар”, любима актриса е и от малкия екран.

Омъжена е за колегата си Емил Марков, имат две деца - син Здравко и дъщеря Мина.