КОГАТО ОБЩЕСТВОТО ВЕЧЕ Е ПРОИЗНЕСЛО ПРИСЪДАТА

Случаят с убийството на Младежкия хълм в Пловдив е ужасяващ по много причини. Подробностите, които се съобщават публично, закономерно предизвикват гняв, отвращение и желание виновните да понесат предвидената от закона отговорност.

Но именно такива случаи са истинският тест за правовата държава.

Затова - няколко думи за мерките за неотклонение на теория и на практика:

Първо – мярката за неотклонение не е наказание.

Когато прокуратурата поиска от съда да вземе най - тежката мярка – „задържане под стража", съдът НЕ решава дали обвиняемият е виновен.

Задържането под стража е процесуална принуда с превантивна, а не наказателна функция.

За да бъде постановено то, законът изисква да е налице обосновано предположение, че обвиняемият е извършил престъплението, както и реална опасност да се укрие или да извърши престъпление. Кумулативно.

Твърде често в практиката единствено тежестта на обвинението се превръща почти в универсален аргумент за задържане. Това, че обвинението за тежко престъпление, обаче, само по себе си не превръща автоматично обвиняемият в човек, който може да се укрие или да извърши престъпление. И този смисъл е константната практика на Европейския съд по правата на човека.

Освен това, задържането под стража не може да бъде предварително изтърпяване на наказание за престъпление, за което още няма влязла в сила осъдителна присъда, въпреки че често обществото очаква да е именно такова.

Правосъдието не се състои в това обвиняемият непременно да бъде задържан, особено когато е непълнолетен, предвид че законът постановява задържането под стража на непълнолетни да се осъществява само в изключителни случаи.

Правосъдие има тогава, когато съдът приложи закона – независимо дали резултатът от това приложение ще се хареса на обществото.

Вторият проблем е още по - сериозен.

За да задържи един човек, съдът трябва да установи наличие на „обосновано предположение", че именно той е извършил престъплението.

Същевременно производството по мярката за неотклонение не е същинският наказателен процес.

В него доказателствата не се събират, проверяват и опровергават по начина, по който това се случва при разглеждането на делото по същество. Защитата разполага с много по - ограничени възможности да атакува обвинителната теза. И последицата от това е, че чове може да остане задържан с месеци (при пълнолетните - и години). През това време в публичното пространство той вече е „убиец".

И тук стигаме до нещо фундаментално: към настоящия момент и в конкретния случай няма установени „извършители". Има обвиняеми. Защото всеки е невинен до доказване на противното с влязла в сила присъда.

Третият проблем е общественият натиск върху съда.

По дела с огромен обществен интерес съдът трябва да бъде най - независим и да решава съобразно закона, а не според очакванията на обществото. В годините съм представлявала обвиняеми по много дела от висок обществен интерес и резултатът е един и същ - без значение от доказателствата, твърде често най - тежката мярка за неотклонение се прилага за максимално предвидения в закона срок.

Обратната тенденция виждам по дела без обществен интерес - въпреки практически неоспоримите доказателства за извършеното престъпление и за реална възможност обвиняемият да извърши друго престъпление, прилагат се по - леки мерки за неотклонение.

А конкретният случай от Пловдив поставя и още един, особено сериозен въпрос, защото обвиняемите са непълнолетни.

Законът предвижда съдебните заседания по дела срещу непълнолетни да се провеждат при закрити врати, освен в изрично предвидените случаи.

Въпреки това определението за мерките е било произнесено в присъствието на медии, като са били обявени и имената на непълнолетните обвиняеми.

Това не е незначителна процесуална подробност.

Това са специални правила, създадени именно защото наказателният процес срещу непълнолетен не може да бъде воден като публичен спектакъл без значение колко "зловещо" е престъплението, защото тежестта и обществената укоримост на деянието, за което е повдигнато обвинение не отменят процесуалните права, особено когато става въпрос за деца.

И не – всичко казано не означава, че в този конкретен случай обвиняемите непременно е трябвало да бъдат освободени.

Не познавам доказателствата по делото и не бих си позволила да твърдя нито че са виновни, нито че са невинни. Не следва да го прави никой, който не е запознат подробно с доказателствата по този конкретен случай.

Означава нещо много по - просто: ако трябва да бъдат задържани, трябва да бъдат задържани, защото законовите предпоставки за това са установени по отношение на всеки един от тях – а не защото престъплението е "зловещо" и обществото очаква арест.

А ако един ден бъдат наказани, трябва да бъдат наказани, защото вината им е доказана по несъмнен начин в справедлив наказателен процес.

Не защото обществото вече ги е осъдило.

Мярката за неотклонение не е присъда.

Обвинението не е доказана вина.

Обвиняемият не е „извършител".

А съдът не е инструмент за удовлетворяване на обществената жажда за възмездие.

И само ще напомня един много малък, но съществен детайл по наказателните дела от висок обществен интерес: обществото чрез медиите знае само фактите, които обслужват единствено обвинителната теза. Хубаво го осмислете.

*От фейсбук