Върви ожесточена полемика за културния код на класиката

През последните години Холивуд все по-често предизвиква обществени спорове не заради сценария, режисурата или специалните ефекти, а заради избора на актьори за емблематични литературни, приказни и митологични герои. За едни това е естествено развитие на киното и отражение на съвременното общество. За други – постепенно размиване на културната памет.

Спорът всъщност не е за цвета на кожата. Спорът е дали когато режисьорът реши да екранизира история, принадлежаща на определена цивилизация, култура или историческа епоха, има задължение да съхрани образите, които тази цивилизация е оставила на света. 

Най-актуалният пример е “Одисея” на Кристофър Нолан. Тръгва по кината в България на 17 юли заедно със световната премиера. Сред най-коментираните решения е участието на

носителката на “Оскар”,

чернокожата Лупита Нионго,

в ролята на Хубавата Елена – един от най-емблематичните образи в древногръцката митология.

В “Илиада” Омир не прави подробно физическо описание на Елена, но я нарича “белоръката Елена”, “Елена с прекрасните коси” и “най-прекрасната между жените”. Именно тези епитети, а след тях античната скулптура, ренесансовата живопис, европейската литература и киното изграждат представата за нейния образ в продължение на почти три хилядолетия. Елена не е просто красива жена. Тя е символът, около който се развива най-известната война в античната литература.

Когато през 2004 г. Волфганг Петерсен снима “Троя”, изборът на Даян Крюгер почти не предизвика обществен дебат. Зрителите разпознаха образа, който векове наред срещат в европейската художествена традиция. 

Днес спорът е различен. Никой не оспорва таланта на Лупита Нионго. Въпросът е друг – кога една екранизация престава да бъде екранизация и започва да се превръща в свободна интерпретация на оригинала.

Това далеч не е първият подобен случай. През 2023 г.

чернокожата Хали Бейли

беше избрана за Ариел

в игралната версия на “Малката русалка”. След това дойде “Снежанка” с Рейчъл Зеглър, актриса с колумбийски и полски произход. През 2021 г. британският сериал “Ан Болейн” избра чернокожата Джоди Търнър-Смит за ролята на английската кралица Ан Болейн, а в сериала “Троя: Падението на един град” чернокожият Дейвид Гяси изигра Ахил. 

Има и обратни примери. Елизабет Тейлър като Клеопатра, Джейк Джиленхол в “Принцът на Персия” и Скарлет Йохансон в “Дух в броня” също бяха критикувани – този път като примери за т.нар. whitewashing (от англ. - буквално “избелване”), когато роли, свързани с други култури, се поверяват на бели актьори.

Това показва, че дебатът не е за един филм, една актриса или един режисьор. Той е за границата между художествената свобода и уважението към културния код на класическите образи.

Киното има право на нов прочит. Но когато използваш Омир, Андерсен или Братя Грим, вече не разказваш само своята история. Носиш отговорност и към тяхната.

Защото културната памет не е филмов сценарий, който се пренаписва за един сезон.