Влизайки във Венеция по море, я виждаш как изплува пред очите ти от лагуната с цялото си нереално очарование. Като някаква митична сирена, избрала да те омагьоса, тя бавно се издига от мътните води в дантелена булчинска рокля и дълъг воал, който се увива около теб в опит да те придърпа към скритите меандри на сладостното умопомрачение.

Човек трябва да бъде много внимателен при досега си с този град-видение, който сякаш отказва да живее извън спомена за някогашното си величие. Затова аз предпазливо избрах за себе си ролята на тих обожател, който само наблюдава Венеция в полуопиянение от носа на лодката, без да се престраши да я поиска изцяло за себе си. Защото това така или иначе не би било възможно.

Въпреки това, за да не деля Венеция с толкова много хора, излязох на дискретна разходка през нощта, когато улиците покрай каналите не са затлачени с туристи, а тесните лабиринти между сградите позволяват на човек да се придвижва съвсем спокойно, без да се налага постоянно да опира гръб в стената, за да се размине с онези, които вървят в противоположната посока.

В меланхолията на мрачното си усамотение Венеция изглежда като пленница на собствените си блянове за несвършващо величие, заседнала в плитчините на някакъв неустановен времеви отрязък. Град, който, макар и все още да изглежда жив, се е превърнал в препариран експонат, в музей на самия себе си. Като престаряла догареса, която с карнавална маска и фигура, излъчваща несломимо достойнство, седи на входа на собственото си палацо и къса билетите на милионите модерни нашественици, пожелали срещу заплащане да надзърнат в будоара ѝ, без никога да разберат коя всъщност е тя.

На сутринта отидох до популярната книжарница Libreria Acqua Alta, където котки като безмълвни сфинксове гледат отвисоко посетителите, а книгите са изложени в гондоли и по рафтове, до които можеш да стигнеш със стълба, защото, както подсказва и името на това място, водата в канала отвън понякога се покачва високо. За това свидетелстват купчините стари томове в двора, станали жертва на наводнения, с корици и страници, проядени от влагата.

В един пътеводител от XIX в. намерих чудесни описания на дворците по Канале Гранде и като че ли описанията, които авторът бе направил през 1880 г., отговаряха на онова, което аз самият виждах с очите си толкова години по-късно.

Между XIII и XIX век по протежение на едва четирикилометровия Канале Гранде изникват повече от 200 дворци. Точно по средата на този период тук се води истинска война, но не с оръжия, а с дърво, камък, теракота и най-вече с пари. Много пари!

Само на 500 метра един от друг през 1557 г. израстват два палата с невиждана дотогава красота и изящество. Техните собственици са две фамилии, които от десетилетия си съперничат за авторитет и власт.

От едната страна е родът Корнер, който се числял към онези 24 стари патрициански фамилии - основатели на Венецианската република. Ла Серенисима, както я наричали. Светлейшата република! Корнер натрупали състояние от търговия със захар, памук и подправки още през Средновековието.

От другата страна е фамилията Гримани, която според Корнер била парвенюшка, макар че членовете ѝ били почти толкова заможни. На два пъти - през 1513 и 1522 г. представител на фамилията Гримани едва не става папа, но и двата пъти чрез интриги кардинал Марко Корнер успява да осуети избора. Старият благороднически род се страхувал, че новобогаташите Гримани могат да добият твърде голяма власт. Оттогава между двете фамилии враждата станала съвсем явна.

Кой ще има по-хубав дворец? Започва жестока надпревара за надмощие и престиж. Корнер успяват да привлекат за строежа на двореца си главния архитект на Венеция Джакопо Сансовино. Гримани наемат друг прочут архитект - Микеле Санмикели, и му поръчват да създаде палацо, което ще накара враговете им да завиждат. Цената е 200 000 дуката! По онова време това е невъобразима сума. За сравнение: онзи, който печели по 1000 дуката годишно, се смята за богат човек.

И така Канале Гранде се превръща в арена на диво съперничество. Залогът е кой ще построи по-красива и по-пищна резиденция. Защото нищо не говори така красноречиво за ранга на една фамилия, както достолепната елегантност на нейното палацо.

Стара традиция било в лагуната да се строят представителни къщи, за да се краси градът и да се множи славата на рода. Но имало закони, които забранявали прекомерното разточителство. Първите постройки от XI век били само на две нива над водата. През XIII век е въведена държавна служба, която контролирала строежите в града.

През тези столетия, когато се позволявали само два етажа, целта била да се подчертаят равенството и единството на гражданите на Венеция. Макар че всички благороднически семейства били пребогати, особено след кръстоносните походи и превземането на Константинопол, аристократичният разкош не бил допускан по морални съображения. Сенатът се опасявал, че разхищенията и прекалено бляскавият начин на живот могат да отслабят икономическата мощ на Републиката. Затова трима нобили били назначени да следят и чрез разпоредби да ограничават прекомерния лукс.

„Венеция е грандиозно произведение на колективните човешки усилия, пише Гьоте. - Славен паметник не на един владетел, а на цял народ."

През 1452 г. тогавашният дож Франческо Фоскари поръчва палат на четири етажа, последван от рода Дарио през 1492 г., а след тях фамилията Барбаро строи пететажен дворец. Корнер и Гримани надминават всички и след тяхната битка за най-бляскавото палацо вече никой не спазва ограничителните мерки. Глобите не плашат богатите.

Не може да се каже с точност кой в крайна сметка е победител в състезанието между двата рода. Първоначално домът на фамилията Корнер е определен за най-красивото палацо в града. Няколко години по-късно обаче надпреварата като че ли е спечелена от Гримани, макар и по друга причина. През 1595 г. Марино Гримани - синът на собственика, поръчал построяването на двореца, е избран за дож на Венеция.

В Палацо Гримани съпругата му полага клетва като догареса и след тържествената церемония излиза на Канале Гранде през специално издигната триумфална арка. С пищно украсена галера тя потегля към Двореца на дожите.

Да си представим тази пищна процесия от безброй гондоли. Като картина на Каналето. Знатната дама дефилира покрай най-представителните дворци на града. Един след друг се нижат палатите на семейства, които чрез пресметнати бракове помежду си са укрепили силата и богатството си: палацо Корнер-Контарини, палацо Джустиниан-Куерини, палацо Тиеполо-Паси и накрая палацото на фамилията Балби, чиято нехарактерна за времето си фасада предизвестява появата на нов архитектурен стил - барока.

След това галерата на догаресата Гримани минава покрай Ка' Фоскари, а малко преди да навлезе във водите при площад Сан Марко, отляво се показва дворецът на отколешните врагове - фамилия Корнер. Гримани тържествуват! Вече няма кой да оспорва властта им.

Най-накрая процесията стига до резиденцията на дожите - Палацо Дукале, който се издига недалеч от вълнолома: внушителен, великолепен и действително всяващ респект. В сравнение с тази величествена държавна постройка домовете на градските патриции - повече от 200 на брой, са по-скоро големи къщи. Защото подобна монументална сграда не са в състояние да финансират дори най-богатите благороднически семейства. Държавата трябва да е над всичко! Това в продължение на цяло хилядолетие е заветът на Светлейшата република. Само така едно кално блато може да се преврне в приказка за блясък.

*От фейсбук