• Как в миналото нежният пол нахлу в мъжките професии
• През социализма вестниците и списанията се прехласваха по труженичките и ударничките

Ако днес трябва да се обърнете към жена пред магазина, в трамвая или в театралната зала, няма по-естествено обръщение от "госпожо". Но преди по-малко от половин век за "госпожо" са могли да ви пратят в лагер, а разрешеното обръщение е ..."другарко".

Социализмът е налагал норми как да се държи

каква професия да избере и дори как да се облича и отглежда децата си. През различните десетилетия на социалистическа България тези норми са се променяли и са във фокуса на изложбата "Аз, когато бях другарка". В Регионалния исторически музей на София до края на годината ще откриете каква е била жената при социализма – на работното място, на улицата и в свободното си време, у дома...

И ако изложбата е само повод да си припомним за метаморфозите на жените при социализма, тяхното професионално и лично развитие е неразривно свързано с историята и идеологията. Еманципацията им е част от българската модернизация от съветски тип през годините след 1944 г., но корените имат и предистория. Според феминистката социалистка Клара Цеткин например жените не могат да бъдат еманципирани без социализма, както и социализмът не може да постигне напълно своите цели без равноправното участие на работещите жени.

Подобна е тезата и на Георги Димитров. До днес, когато се обсъжда тази тема, най-често се цитира прословутото му изказване:

"Жената е другар! Жената е човек! Жената е майка!".

Тази крилата мисъл на практика прокарва концепцията за еманципацията на нежния пол чрез социалистическата идеология. Жената постоянно доказва, че е "нов човек", на когото може да се вярва и разчита. Партията иска това и то трябва да се направи. Жените трябва да са смели, решителни и упорити, защото "новото време" ги иска такива. На партията е нужна работна ръка – здрави и физически силни герои. Жените се насърчават да навлязат в мъжките професии, макар и да се сблъскват с насмешка от страна на другия пол, те преодоляват трудностите и затова накрая получават и заслужена награда. "Необходимостта от работна ръка с оглед на желанието в България да се развива приоритетно тежката промишленост и строителството допринася за тази тенденция" – разказва Теодора Мешекова, куратор на изложбата и главен уредник в Регионалния исторически музей на София - Жената според различните законови разпоредби изцяло има равни права с мъжете, което в голяма степен се отнася и до професионалното развитие. В годините на социализма според партийната пропаганда тя е другар, труженичка и рамо до рамо с мъжете е длъжна да се стреми към построяване на новото, социалистическо и комунистическо общество. Т.е. от "нежната половина" на човечеството социалистическата жена

е длъжна да се труди наравно с мъжете

което ще издигне авторитета в обществото."

"Очерците, публикувани по онова време, разказват, че самите жени изпитват влечение към "мъжките професии". Те мечтаят да управляват влак, да карат трактор, да работят на множество машини едновременно. Облечени често с мъжки дрехи, прибрали косите и женствеността си под барети или забрадки, те стоят уверено пред машините – скромни, тихи и усмихнати, съзнателни и съвестни, защото знаят какво искат и за какво се борят.

Предишната дребничка жена

е станала широкоплещеста,

погледът е уверен, стъпките спокойни", пише през 1953 г. в един от очерците в списание "Жената днес". Жените са упорити и с достойнство носят тежестта на мъжките професии, говорят с любов за машините и завода, така, както биха говорили за децата си. Така се формира и представата за новите хора, които овладяват техниката и гледат напред в светлото бъдеще. Много жени навлизат като работници в промишлеността и по-специално в отрасли, които преди това са били запазена територия за мъжете. Идеята е нежният пол да е част от "обновлението и модернизацията на социалистическото общество".

"Ежедневието на работещата жена при социализма е натоварено – служебни задължения, обществена дейност, дом, семейство, деца. Отпуската по майчинство, особено в първите десетилетия, е едва няколко месеца, което налага детето да бъде

отглеждано от баба и дядо

или да отиде в ясли, макар че и тогава не е имало достатъчно" – казва Теодора Мешекова. Тя споделя и че "с оглед ръководната роля на работническата класа в социалистическото общество за някои жени работнички е имало известни облекчения. Заводски стол, от който може да се взема храна и за вкъщи и детска градина в самото предприятие." Но това не се отнася за всички работещи жени. През октомври 1945 година те се сдобиват и със специално списание.

Първоначално то е трябвало да се казва "Отечественофронтовка", защото се ражда година след създаването на Отечествения фронт, но в последния момент го прекръстват.

Така се ражда най-старото списание у нас - "Жената днес", чиято основна задача е "... да помогне набългарката да бъде свободен и щастлив човек". Главната героиня е труженичката – на полето, в завода и на идеологическия фронт, а първата корица е нарисувана от Борис Ангелушев и е точно в целта – работничка и селскостопанска труженичка с надпис "Пътят им е общ". Така се ражда и трибуната, която

популяризира "жените с

мъжки професии"

– трактористки, машинистки, строителни работнички, летци в селскостопанската авиация. Ето какво пише в едно от писмата, публикувано в ноемврийския брой на списанието през 1961 г. , неговата читателка Д. Рачевска от Враца: "Аз съм шлосер. Обичам професията си и я работя с желание. Но моите съквартиранти ми се присмиват и ми подхвърлят подигравателни забележки като юнак с панталоните, юнак с мъжката професия. Много ми е неприятно и тежко. "Защо професията ми да е мъжка? Само мъже ли могат да бъдат шлосери? Аз чувствам в себе си желание и сили да работя така добре, както и мъжете". Коментарът на редакцията е еднозначен – "панталоните са удобни", а тези, които трябва да се срамуват, са нейните познати, които "не знаят да ценят хората по труда им". Така още от първите броеве на своята история сп "Жената днес" пропагандира модела на "мъжките момичета", които идеално се вписват в модела на партията. Списанието излиза без прекъсване от октомври 1945 г. до ден-днешен. В своя пик през 60-те, 70-те и 80-те се печата в смайващия тираж от 500 000 бройки на български и още 150 000 на руски. Издателството спокойно е можело да печата и 1 милион, ако тиражът му не е бил съзнателно ограничаван – заради лимита на хартия, която по онова време се е раздавала централно. "Десетилетия наред социалистическата иконография поставя щастливите, но с дълг и отговорност

жени на кориците на поредните броеве на списанието

Героичните образи на "жената - строителка на комунизма" са характерни за първите десетилетия от средата на ХХ в., но все пак я представят самостоятелна, социално и икономически независима от мъжете, труженичка", пише в изследването си "Жените в социалистическа България" доц. д-р Татяна Стоичкова. В този период жената е работничка, общественичката и майка.

"Жената - другар" излиза от кухнята и навлиза в

обществения живот

Оставя полето и тръгва към града. Получава професия. Индустрията разчита на нея. Поставя обществените интереси пред личните. Завладява "мъжките" професии, които отговарят на идеята за социалистическо равноправие между половете. Неслучайно в бр. 2 от 1955 г. на кориците на списанието "Жената днес" е поставена щастлива машинистка, а във вестник "Работническо дело" от 50-те години настъпват образите на жени, лишени изцяло от сексуална привлекателност, но затова пък силни, т.е. трактористки, механизаторки, бригадирки. Нашироко се обсъждат партийните решения, откриващи широки перспективи пред жените за участие в политиката, обществените дейности, индустрията и науката.

Така се мобилизира и възхвалява жената като "строителка на социализма", или "майка- героиня", като "променящо" се социално същество, разпределяща своя живот между обществената и домашната сцена - вкъщи раждаща и отглеждаща деца, но заедно с това активна в обществената сфера и професията.

Как се обличаха дамите по време на соца и кои бяха "упадъчните" - очаквайте на сайта на "24 часа".