• От 8 млн. овце, 4 млн. свине и тонове пипер днес вкарваме 60% свинско месо и 90% плодове и зеленчуци
• С разрушени напоителни системи и празни стопанства ще докараме земеделието до бавна смърт

8 милиона овце. Над 4 млн. свине. Стотици хиляди тонове домати, пипер и ябълки. Това не е равносметката на голяма земеделска сила като Франция или Испания. Това е производството на България в края на 80-те години на миналия век.

Но защо при това изобилие в миналото днес в българските магазини се продават мляко, месо, плодове и зеленчуци от чужбина? Понякога с неясен произход. И пестициди. 35 години по-късно страната ни е сред големите производители на зърно в Европа, но внася 60% свинско месо и 90% от потреблението на плодове и зеленчуци.

Как се стигна дотук?

Дали причините се крият в хаотичния преход през 90-те години, разрушаването на напоителните системи, промените в аграрната политика, или в новите правила на европейския пазар?

“Процесът започна още с промяната на режима през 1989 г. – посочва пред “24 часа – 168 истории” Димитър Михайлов, изпълнителен директор на Асоциацията на свиневъдите в България. - Тогава сме имали 4 332 000 прасета. Спадът продължава до 2013-2014 г.

Тогава стигаме 553 хил. И оттогава, тъй като се въведоха държавни помощи, свързани с хуманното отношение към животните, започна стабилизиране и леко повишение, като за миналата година са достигнали 718 хил. Основният проблем е липсата на политика на държавата за развитие на сектора “Свиневъдство” и като цяло на селското стопанство в България. Тъй като няма приемственост между различните правителства, с всяко ново някой идва и започва от нулата нещо да прави. В резултат на което цялото земеделие се развива кой както намери за добре. Като, разбира се, единственият сектор, който търпи успех, е зърнопроизводството. Но до какво води това? От 100% селскостопанска продукция в България 70% се пада на зърното. Останалата част - това са животни, предимно свине и птици, много малко овце, крави и телета, и плодове и зеленчуци. Ако вземем за пример страна от Западна Европа, там това съотношение обикновено е 50/50 и има т.нар. добавена стойност. А в България никога не е търсена такава на произведената продукция. Тоест ние създаваме суровини като пшеница, ечемик, царевица, изнасяме ги например за Испания, която с този фураж храни животните си. И след това тази продукция се връща при нас под формата на вносно свинско месо. Нашето задоволява само 40% от нуждите на пазара ни. За миналата година това са рекордните 96 хил. тона, които не са произвеждани през последните 20 г. Общото потребление на пазара за една година обаче е 220 хил. тона.”

Тези 40% свинско, които се произвеждат у нас, задоволяват предимно консумацията на прясно месо. Има го благодарение на подпомагането от 2014 г. насам. “Оттогава ние горе-долу тъпчем на едно място – допълва Михайлов. - Но това не са просто едни субсидии, които някой ни дава просто ей така. Ние сме поели ангажимент за хуманно отношение към свинете и осигуряваме по-голям светлинен ден, повече площ за животните. Изследваме фуражите за допълнителни токсини, за да се хранят с по-качествена храна. Тоест ние губим средства, които биват компенсирани с тази държавна програма, защото има сектори, които просто получават европари и срещу тях няма нищо. Наскоро прочетох, че в овцевъдството за 2025 г. са дадени 150 млн. лева субсидии, а е получена продукция за 140 млн. лева.

Ето това е нагледен пример за липса на политика

Другият проблем е, че по статистика имаме 96 кланици в България, от които 65 колят само свине. За справка - Испания има почти същия брой кланици, от които 15-20 с икономическа значимост. И докато ние с тези 65 колим 1,5 млн. прасета на година, те колят 56 млн. по данни на Евростат за 2025 г. И да не забравяме, че нашите, които са подпомогнати с европейски средства, работят на половината си капацитет, което прави инвестицията още по-нерентабилна и водеща до липса на конкурентоспособност.

Докарахме се дотам, че е много по-евтино месопреработвателите да си внесат месо на много по-ниски цени. Това на нас не ни позволява като първични производители да отглеждаме повече свине, защото някой трябва да ги купи, да ги заколи и да ги предостави на хората. Липсата на политика и тук води до застой на пазара до едно ниво, след което той не може да се развива, защото има обективни пречки това да се случи. От друга страна, след появата на африканската чума по свинете в България през 2019 г. държавата не е направила почти нищо за контрола на дивата популация на свине, които са основен вектор за разпространение на заболяването. Това не ни позволява да изнасяме живи животни към съседни държави и България търпи загуби.”

Освен липсата на политика, която очевидно води до изкривяването на пазара се оказва, че

търговските вериги са другият голям проблем,

който пречи на местните производители да се развиват. “Абсолютно безконтролно бяха пуснати да се разпространяват навсякъде – категоричен е Михайлов. - Обикновено в развитите икономики този тип хипермаркети се намират на околовръстното на дадените градове и по този начин държавите са защитили развитието и оцеляването на малките търговци. А тези големи магазини имат перфектни маркетингови стратегии с цел да печелят повече и повече. Това е идеята на търговията. Вследствие на което започва конкуренцията между тях.

Ценовите надпревари

за това да предложат по-изгоден продукт. Дотук няма нищо лошо. Това са принципи на пазарната икономика. Но какво се случва? Много обичам да давам този пример, защото съм работил по проекти за световна компания за мебели. Тя какво прави? Иска по-конкурентни цени за части и елементи за своите мебели, които после сглобява и предлага на клиентите като готов продукт. Свързва се с дадени заводи и им казва, че тази година иска да се произведе например 100 хил. от даден елемент срещу 50 цента за един брой. На следващата година поръчва 300 хил., но за 40 цента. Производителят си мисли, че се развива, инвестира в машини, оборудване, ноу-хау, технологии, хора. В един момент така се обръщат нещата, че тази компания е принудена или да спре договора, или да фалира, защото вече не може да докара тази себестойност, която фирмата изисква.

По същия начин работят и търговските вериги, но при мебелите това не е голям проблем. Дали ще седиш на италиански луксозен стол, или на обикновен, не е фатално за твоето здраве. Но с храната не е по този начин, защото конкуренцията поражда по-ниски цени. Те водят до това, че например килограм сирене се прави от 7-10 литра мляко и струва 10 лв. Веригата обаче се конкурира и иска да го пусне за 8 лв., което означава, че вместо мляко преработвателят ще сложи повече вода. След това ще добави палмово масло. Това се отразява на качеството. А когато човек яде евтина храна, създадена заради тези обстоятелства, започва да надебелява и да се разболява. Но преработвателят какво прави? Намалява качественото мляко, слага заместител или по-евтина суровина, която пак се купува от Западна Европа, за да докараме цена на продукта. И в един момент ти ядеш нещо, но хранителната му стойност е равна на половината на истинската стока. Всъщност

този модел води до загиването на бизнеса

А това се случва, защото имаме държавните регулатори Комисия за защита на конкуренцията и Комисия за защита на потребителите, които през последните 35 г. почти не са си били на мястото и са били ограничени в правомощията си може би неслучайно. Така сме оставили един пазар да се развива без никакви правила, а тези два органа не трябва да допускат изкривяването му. Как искате нормалните хора да се занимават със земеделие? Те просто се чувстват подиграни. И после се чудим защо няма наследственост в производството.”

Най-тежко обаче е положението при плодовете и зеленчуците, където внасяме 90% от предлаганото на пазара. “Активен участник съм в процеса на загиването на производството и съм се сблъскал с последствията – споделя пред “24 часа – 168 истории” Цветан Цеков, председател на браншовата камара “Плодове и зеленчуци”. – Преди години сме били огромен производител на пипер със 120 хил. тона. В момента не можем да задоволяваме дори 10% от собствените си нужди. До няколко години можем да загубим изцяло производствения си потенциал. Имаме генерален проблем. Младите фермери не искат да се трудят. Тежка и много трудна е тази работа. Някои от възрастните, които сме гръбнакът, вече се отказаха, други се пенсионираха.

Червената лампа свети от 15 години

Тези политици, които се занимаваха с управлението на българското земеделие през последните години, само си правеха пиар и се създаваха виртуални градини и животни, потъваха всичките подпомагания. В земеделието се изхвърлят едни милиарди, а в същото време има изключително много ограничения и изисквания от ЕС, които за да получиш определени средства за подпомагане, трябва да изпълниш. И в този момент тия критерии са много по-сериозни и много по-скъпи, отколкото финансовия ангажимент, който се дава.

Тези сектори се водят уязвими и винаги трябва да има подпомагане и доплащане за производствените разходи, за да се създава по-евтина храна. Те са зависими от външните фактори на околната среда. Трябва да има компенсация на щетите, за да има ликвидност в стопанството. И именно там започва един основен фундамент -

грешната крачка в нашата предприсъединителна политика,

тъй като подпомаганията бяха договорени на площ. А това единствено има ефект за зърнопроизводството. Там нещата започнаха да се случват и беше в интерес на високотехнологичните и механизирани процеси, в което има много малко ангажирана работна ръка, докато при плодовете и зеленчуците това по никакъв начин не можеше да изиграе адекватно роля за компенсиране на огромните разходи.

Успоредно с това започна и изтичане на работна ръка, защото ние се оказахме неподготвени и неконкурентоспособни да можем да задържим хората, тъй като вече в ЕС имаше много мощни кооперативи, където още от плана “Маршал”, след възстановяването на Европа, се инвестираха огромни средства и в земеделието, и в техния хранителен суверенитет. Много висока производителност и ниски разходи. Срещу нас имаше огромна производствена сила. И всичко това доведе до една абсолютна неконкурентоспособност. Влязоха и търговските вериги, които превзеха своя пазарен дял.”

Едва след 2018 г. благодарение на натиск от земеделците и браншовите организации започва да се прилага мярка, специална за плодове и зеленчуци, обвързана с производството, която довежда до по-сериозен ресурс. Но

тя не успява да спре процеса на упадък в тези сектори

“Успоредно течеше процес, който аз лично смятам, че е умишлен – уточнява Цеков. - Той беше за разграждане на напоителната система, защото ние имахме една от може би най-развитите поливни инфраструктури. Някой ще каже, че това е теория на конспирацията, но имам своите наблюдения и съм убеден, че е имало такива задкулисни договорки. Факт е, че абсолютно безотговорно и въпреки нашите многобройни сигнали се унищожи една уникална инфраструктура, за която в момента по оценка на експерти и 70 млрд. лв. няма да са достатъчни за възстановяване. Междувременно преработвателите монополизираха пазара, защото в последните 15 г. не са вдигали цените за изкупуване на земеделската продукция. А в същото време към днешна дата нашите разходи вече са в пъти по-големи. Например черешите се изкупуват от 2-3 италиански фирми, които всъщност са монополисти и са свързани помежду си. А няколко преработвателни предприятия имат картелиране и договарят цените.”

Положението във всеки сектор в земеделието не е по-различно, защото има много фактори, които

убиват местното производство и подбиват цената на истинските продукти

“Нормативната уредба беше насочена натам, че земята трудно стигаше особено до малките животновъди – обяснява пред “24 часа – 168 истории” Симеон Караколев, шеф на Националната овцевъдна и козевъдна асоциация. – Другият проблем е кооперирането и късите вериги на доставки. Това са групи на производители или организации, които реално са като основа за вече по-големи стопански фактически и икономически формирования, каквито има в цяла Западна Европа.

Те имат достатъчно силна пазарна роля и могат да договарят много добри условия за своите членове. Ние в България много подценяваме този момент. Ето сега животновъдите ще останат с пръст в устата. Така ги изиграха от предния кабинет на министър Тахов, че сега нито едно животновъдно сдружение няма да получи достъп до европейско финансиране по мярка за инвестиции в земеделското стопанство. Политиката е насочена да облагодетелства общо взето едни и същи стопани. От 3500 кандидати за субсидии например 2500 са тези, които постоянно получават.

Другото, което не трябва да се забравя, е, че освен че се внася 35% краве мляко, в България влизат и продукти като например калиата, която с леки технологични корекции става на кашкавал. Това подбива цената на истинските стоки. Съответно, използвайки различни технологични прийоми, мандрите не спазват нужния 45-дневен период на зреене на продукта и след петия ден той вече влиза в магазинната мрежа. Ние няма да се върнем на нивата, на които сме били специално при плодовете и зеленчуците преди 20 г., но може да се опитаме да задоволим поне 80%, дори в някои сектори и 100% от потреблението. Защо да не може да осигуряваме 100% от консумацията на агнешко месо? Защо започнахме да внасяме и от него? Може зърнопроизводителите, които са най-добре в земеделието, да диверсифицират своите стопанства, така както правят техните колеги в цяла Европа, и да имат и някакъв вид животновъдство. Да отглеждат месодайни породи. В момента българският пазар има дефицит на около 100 хил. овце. С млечните продукти е по-сложно, защото производството на мляко изисква допълнителни инвестиции и работна ръка, която все по-трудно се намира.”

Защо обаче е трудно истинските продукти, произведени от една малка ферма, да достигат лесно до крайния потребител?

И защо често не ги виждаме в магазините?

“Хранителните вериги имат изисквания – подчертава пред “24 часа – 168 истории” Георги Стоянов, председател на Български фермерски съюз. - И те са утвърдени от гледна точка на количеството опаковка, маркетингови стратегии, регулярност на доставките, така че малка ферма това не може да си го позволи. Единственият начин е да затворят този цикъл и да направи продукт, готов за пазара.

Но такива малки семейни ферми си продават бързо стоката и не всеки ден имат какво да предлагат. Освен това трябва да се върнат, да я произведат пак, а това отнема време. Проблемът е, че самите земеделци са на най-ниското стъпало във вертикалната верига на стойността. Това означава, че ако искаме българският производител да расте и да се развива, той трябва да търси форма не просто да произвежда първичния продукт, който да се изнася или преработва, а да се търсят варианти, в които да има добавената стойност. Ние имаме уникален потенциал за развитие на местното, вътрешното производство, защото, ако направим аналогия с други европейски държави, те са си написали домашното. Например има един индекс, който мери хранителната самодостатъчност. В България се води, че е 38%, а в Холандия е 120%. Това е държава, която има по-малко земя на глава от населението в сравнение с нас и не толкова хубава като нашата черноземна плодородна почва, но технологиите, които използва, са достатъчно ефективни и ефикасни, че те изхранват себе си, но биха могли да продават и навън. Тоест ние трябва да вървим в посока на задоволяване на своето вътрешно потребление.”

В момента България кове новата обща стопанска политика за 2028-2034 и ако не искаме да загубим родното си производство, сега е моментът да се промени сбърканият модел. “Държавата трябва да помогне чрез публично-частни партньорства – категоричен е Стоянов. - Трябва да се модернизираме технологично като страна, за да отговорим на световните изисквания. Ние никога не инвестираме в най-новите технологии, които са енергоспестяващи, ресурсно икономични и намаляват потребността от работна ръка. А истината е, че с това имаме проблем. Ние няма как да сме конкурентни. Трябва да се включат много министерства, да се види къде може да се възстановят напоителните системи, които бяха разрушени на много места след промените. Това е много скъпо удоволствие. Земеделецът няма да тръгне с цялата си площ, а пилотно примерно с 300 - 500 декара, за да види как сработва този механизъм. Тогава вече си даваме предпоставките за посока на коопериране по вертикала, не по хоризонтала, защото държавата ще им е зад гърба. След това тя може да продаде своя дял.

Ние трябва да имаме стратегия и цел за развитие. Иначе няма да постигнем нищо

Ако не променим сегашната структура, ще сме свидетели на бавната и постепенна смърт на фермерите. Няма да има пазар.”

А за Димитър Михайлов надежда за промяна винаги има, но сравнява обръщането на процеса и възстановяването на родното производство у нас с дете със сколиоза (изкривяване на гръбначния стълб). “Ако не му обръщате внимание 15 г. и като стане на 20 г., се чудите как да му изправите гърба, да, може би е вероятно да се оправи, но ще трябва операция и дълги години рехабилитация – посочва той. - Така че надежда винаги има, но при така създадения изкривен пазар е нужна дълготрайна и дългосрочна политика и желание на държавата да направи нещо по въпроса. Сега предстои нов програмен период, в който пак ще се втурнем да “усвояваме” средства, дано този път осмислено и с цел какво точно искаме да постигнем. Субсидиите не са само финансово подпомагане, а средство за развитие и преди, и след използването им трябва да се прави анализ какъв ефект има от тях и какъв е начинът икономически да достигнем производителността и добавената стойност на страните от Западна Европа.”

Но ако сегашният модел остане непроменен, следващото поколение може да не познава българските плодове, зеленчуци и фермерски продукти. Защото те отдавна няма да съществуват...