• В "Случайните неща" професорът превръща в памет за една епоха личните си спомени и влиянието върху него на апостолите на Бургаския театър - Юлия Огнянова, Леон Даниел, Вили Цанков
• Щях да ставам номенклатурчик парекселанс, но Юлия Огнянова разкри моята тайна и ме ориса
• Моят баща беше жесток противник на това да ставам карагьозчия
  (режисьор), но в крайна сметка именно той ми помогна

След филмите "Лагерът" и "Буферна зона" проф. Георги Дюлгеров завършва своята своеобразна автобиографична трилогия със "Случайните неща" - филм, вдъхновен от собственото му юношество и съдбоносните срещи, които променят живота му. В разговор за знаменития Бургаски театър от 60-те години на изпреварилите времето си Юлия Огнянова, Леон Даниел и Вили Цанков разбираме как големият режисьор преобразява личните си спомени в памет за една епоха. Премиерата на "Случайните неща" се очаква напролет догодина.

- Проф. Дюлгеров, има ли случайности, или повечето срещи и събития в живота на човек са съдба? Вие като че ли отговаряте на този въпрос с най-новия ви филм.

- Този филм е наистина малко по-особен от предишните. Вероятно случайните неща не стават случайно. Или както по-образно го е казал моя приятел Кшищоф Зануси, вярващ човек, католик: "Случаят е в ръцете на Бога".

Случайните неща са в центъра на този филм, макар че зад тях се крие и друг смисъл. Първо трябва да кажа, че той завършва една трилогия. Имам два предишни филма, които са до голяма степен автобиографични. Първият е "Лагерът" (90-а година). В него героят беше опрян на мои спомени, на мои случки. Кръстих го тогава Тодор, защото момчето, което се снимаше, се казваше Тодор. И оттам нататък тръгна Тодор Черкезов като мое алтер егo. Вторият филм е "Буферна зона". Ако "Лагерът" се занимаваше с по-политически теми, съзираше един бунт в нашето поколение и как респективно властниците се разправяха с бунтовниците, а "Буферна зона" беше опрян на мои сънища, но те до голяма степен разкриваха един вътрешен свят, то сега "Случайните неща" възпроизвежда един важен период от моето юношество.

- Къде свършвате вие и продължава художественото разкрасяване в портрета на главния герой Тодор Черкезов?

- Някои образи са акумулирани, събрани са в един от двама-трима души, с които съм общувал. Но главният герой до голяма степен е много близък до мен. Защото онова, което му се случва, се случи в моя живот. Опитвам се да покажа във филма един прелом, който настана в мировъзрението ми. Аз бях една рожба на социализма, момче с баща и майка работници, пролетарче. Безрезервно вярвах в това, че ние сме щастливи да живеем в най-добрия строй и прочее. Нещо повече - като отличник ми пророчеха партийна кариера. Бях комсомолски секретар на училището, член на пленума на градския комитет на Комсомола. Въобще... Светло бъдеще. Щях да ставам номенклатурчик парекселанс.

- Но изведнъж "случайно" съдбата ви среща с правилните хора?

- Апостолите от тогавашния Бургаски театър, защото те бяха апостоли - Юлия Огнянова, Леон Даниел, Вили Цанков, не само правеха прекрасен театър, но ходеха и се срещаха с хората. Част от трупата гостуваше в училище и една девойка ме извика да се изкажа за тежест за спектакъла "Барабанчица", защото знаеше, че поназнайвам за театъра. След като казах каквото имах, при мен дойде Юлия Огнянова и ме попита: "Ти май искаш да кандидатстваш във ВИТИЗ?". Това беше дълбоко съкровена моя тайна. Много се интересувах от кино, четях, сценарий пишех и си признах пред нея, че искам да следвам кинорежисура. Тя ми отговори: "Кинорежисура, моето момче, в България няма. Ти ще запишеш сега театрална режисура и след две години може да те прехвърлят в Съветския съюз да следваш кино". Действително имаше такава практика.

- Огнянова ви е била като кръстница в занаята?

- И кръстница, и орисница, каквото щете. Юлия не си поплюваше, тя беше фурия жена. Следващото ѝ предложение беше да играя в нейна постановка: "Ще играеш магарешки бодил". Тя поставяше приказка за деца и възрастни "Крал Пиф-Паф, но не е там работата". Така аз влязох в знаменития Бургаски театър, който преобърна живота ми. Това беше театър, изпреварил времето си решително. В целия соцлагер подобен театър може би правеха само чехи. Може би. Когато следвах в Москва четири години по-късно, през 64-а година, идва нашата преподавателка по актьорско майсторство и ни казва да отидем в Театъра на "Таганка", защото Юрий Любимов е поставил чудесен спектакъл. Гледахме "Добрият човек от Сечуан". Всички около мен цъкат с език, аз казвам: "Ама какво толкова?" Аз това съм го гледал в Бургас - "Майка Кураж и нейните деца" на Юлия Огнянова. Първа постановка на Брехт в България. Знаех какво е отчуждение, знаех какво са сонги и така нататък, и така нататък. Леон, Вили, Юлия - те бяха изпреварили времето.

- Бургаският театър през 60-те несъмнено е бил място на духовна революция, може ли такова нещо да се повтори?

- Този театър не възникна случайно. Първият му сезон е 1957-а и 1958-а година. 1956-а се случи прословутият 20-и конгрес на КПСС. Хрушчов разкритикува култа към Сталин. И всички ние, имам предвид поколението преди мен, повярваха, че може да се направи социализъм с човешко лице. Те вярваха в идеята. Вили не бе член на партията, но Леон и Юлия бяха. Тя, сигурно знаете, има смъртна присъда за своята нелегална дейност. Била е труп във военното контраразузнаване и са я хвърлили гола да умира пред тоалетната. Едно войниче си спомня как минал палачът Кочо Стоянов, ритнал я с подкованите си обувки и казал: "Ей, това говедо не мре, бре". Войничето се съжалило, покрило я с шинела си. Много здрава, тя оцелява и след това е излекувана. Това беше Юлия.

Та те вярваха, че наистина е възможен този социализъм с човешко лице. Това, което по-късно чехите се опитаха и направиха, но през 1968 година братската помощ на съветските танкови подразделения с помощта и на нашите войски прекрати този опит.

Но тогава беше епоха на размразяване. Имаше някакъв подем. Затова възникна този театър и той възникна неслучайно. Бащата на Миряна Башева - Иван Башев, беше една светла личност. Той привиква Юлия и ѝ казва да направи театър, но някъде в провинцията, за да не бият на очи. И тя намира Вили във Варна, Леон в Русе. Заварват Методи Андонов в Бургас. Той през сезона, за който разказвам във филма, беше вече в София, в Сатирата.

Началото за тяхната трупа съвпада с моето юношество - аз на 14 години влязох в театъра, водеха ни от училище, влюбих се и слава богу, че ме взеха да играя и да се запозная с актьорите. Всеки спектакъл беше празник. Нямаше профсъюзи, нямаше работно време. Актьорите репетираха като луди. През нощите. В малкото останало време се напиваха, разбира се, но след това пак репетираха.

Знаменити артисти бяха там - Слабака, Досьо Досев, Иван Кондов, Ицко Финци, Асен Кисимов, Леда Тасева, Вълчо Камарашев, Кирил Господинов, Иван Янчев, Лили Райнова... Млади поети станаха драматурзи, поставиха техни пиеси - Иван Пейчев, Иван Радоев, Иван Теофилов; Валери Петров написа пиеса, за която не дойде ред, Христо Фотев съчини стиховете на "Крал Пиф-Паф, но не е там работата"...

Разгромиха театъра през пролетта на 60-а година със смяната на управниците. Дойде един ретрограден Стайко Неделчев. Обсъждането съм го възпроизвел, доколкото можеше, във филма от стенограмата. Когато дойдоха от София журналисти, театрали и драматурзи с указания да го критикуват, те, като видяха постановките, бяха във възторг. Джагаров, тогава млад поет, каза, че театърът не трябва да се критикува, а да се защитава, че това е война на таланта срещу бездарието. Независимо от всичко разтуриха театъра. Това беше първата голяма пукнатина в моето мировъзрение. Затова се мъча да разкажа във филма. Спокойно, обективно, а не с черно-бели средства.

Аз съм човек на XX век и искам да оставя свидетелство за онова време, че е имало и достойни хора, не всички са били мижитурки, нито пък всички са били номенклатурчици. Дори тези, които бяха във властта, не бяха еднакви. Имаше хора, които се опитваха въпреки всичко да вършат нещо, да защитават, да правят, сложно лавираха.

- Как ви се отрази катастрофиралата идея за справедливия социализъм?

- Това беше чупка в съзнанието, която ме накара да се замисля много сериозно. После вече беше достатъчно, че отидох в Съветския съюз, поживях там три месеца. Стигаха ми да разбера какво е "реален социализъм". Както казва Стефан Цанев - всички студенти в Съветския съюз са ярки антисъветчици. Трябва да направим разлика между култура и държава. Защото културата, която почерпих там, е неоценимо богатство. Държавата до ден днешен си е същата - неположена (непозволена). Това е основният девиз. Каквото и да попиташ, неположено.

- Някога съжалихте ли, че сте се отклонили от пътя към политическата кариера?

- Щастлив бях. Защото много бързо прозрях в какво бих се превърнал. Случайните неща те предопределят. Няма да давам спойлер, но във филма има една линия между сина и бащата. Моят баща беше жесток противник на това синът му да става карагьозчия. Карагьозчиите ходеха по панаирите и разиграваха кукли. Той направи всичко възможно да ме спре. В крайна сметка се случи така, че именно той ми помогна. Но как - ще видите във филма.

- Какво научихте от всички големи творци и артисти в Бургаския театър?

- За пръв път научих например що е то режисьор от програмките, които те издаваха. В тях не пишеше само кой играе и за какво става дума в пиесата. Не, вътре публикуваха статии. В една от тях Леон Даниел доста достъпно разказваше какво прави режисьорът.

Да не говорим за разговорите с артистите. Помня веднъж как се разхождаме към морето. Току-що е минал по кината полският филм на Йежи Кавалерович "В нощния влак". И те ме питат дали съм го гледал. Викам им: "Не му разбрах основната идея". Нали, не виждах пролетарската борба на работника, за която учехме в училище. И те кротко, без подигравки ми разкриха смисъла на филма.

Уроците са практически. Формира се вкусът. Аз след тамошния театър вече не можех да търпя да гледам фалшив, декламационен. Опитах се и възпроизведох във филма "Случайните неща" по скиците на Константин Джидров условните, стилизирани костюми от "Сизиф и смъртта". Елена Иванова, художничка, ги направи прекрасно.

- С какво Алек Николаев спечели доверието ви, за да го изберете за главната роля в "Случайните неща"?

- Това момче изигра една епизодична роля в моя филм "Разлом". Впечатли ме как не се наблюдава, а внимава в партньора, което е неоценимо качество. Добрите артисти знаят, че играят със и за партньора. Виждам, че го може, че му е дадено отгоре. Той е много млад, но изведнъж на екрана порасна. Разбра за какво става дума. Помъдря. Много съм благодарен на Бога и за тази неслучайна среща.

- Внукът на Леон Даниел - Александър, играе дядо си. Докато го снимахте, напомняше ли ви за режисьора?

- Генът си е ген. Той е много органичен в поведението си. Искам също да изтъкна, че Елена Телбис е много добра, тя е в ролята на Юлия Огнянова. Весела Петрова също направи много хубава роля. Както и Иван Николов, Ани Вълчанова, Любов Любчева. Със същия оператор работя - Стефан Иванов, с когото снимах "Разлом". С художника Георги Тодоров - Жози, с когото заедно бяхме в Бургаския театър като юноши. Стамена Стоева - костюми. Ивайло Нацев - звук. Владко Андреев - един от най-добрите ни продуценти. Невероятно е да имаш екип, на когото можеш да се довериш. Музиката ще пише Кирил Дончев, който беше композитор на Бургаския театър по онова време.

- Имаше ли неочаквани моменти по време на снимките?

- Единствено се притеснявах дали ще ги издеяна, защото вече съм на години. Но някак си стиснах зъби и другите ми помагаха много. Леко мина. В момента, в който започна да работя, забравям за болячки.

- Понякога, когато погледнете студентите си, виждате ли в очите на някои от тях следващия Леон Даниел, следващата Юлия Огнянова, следващия Георги Дюлгеров?

- Обичам да работя с младите. Необходимо е да им се говори, че е имало такива хора. Сега - в едно време, в което някак си човек се обезверява. Това, което им внушавам, е да бъдат по възможност верни на себе си и на това, което е тяхно, съкровено и искат да кажат.

- В BG киното най-сложната задача остава ли финансирането?

- Или го правиш со паре, или со приятели. "Разлом" го направих благодарение на това, че всички мои приятели се съгласиха да не вземат хонорар. Да, и досега не им е платено, защото там върви една сага - абсурд язди абсурд и абсурд управлява. Ходя по инстанции, по министерства. "Ами то от нас не зависи". А от кого зависи?! Но не за това е приказката.

Най-трудно е да се намерят пари и да се мине през комисиите в НФЦ. Със "Случайните неща" кандидатствах четири пъти. Чак на четвъртия път мина. Но не пищя и не обжалвам. Трябва и да се губи достойно.

- Смятате ли, че киното може да се справи много по-добре от историческия архив?

- Има една чудна мисъл на Жан-Клод Кариер, който каза, че игралното кино е най-добрият документ за епохата. Това е неговата огромна ценност, ако бъде направено автентично, а не фалшиво. Чудесните "Матриархат", "Вилна зона" - те са документ за времето, пълни с истина.

Както казваше нашият шеф Писарев някога: "Сега аз от вас искам да направите два нужни филма. Няколко нормални направете и имате право да направите два хубави". Той беше от тези управници, които се мъчеха нещо да променят и успя. По негово време (70-те) не беше спрян нито един български филм и се направиха най-хубавите филми тогава.

- Когато един ден някой друг направи филм за Георги Дюлгеров, какво не искате да отсъства от него?

- Аз не съм легенда като Гунди или Лили Иванова, едва ли на хората ще им е интересно. Това, което трябва да остане от мен и от колегите от нашето време, са филмите ни. За съжаление, те са прехвърлени на видео с отвратително качество. Открай време пледирам, че е необходимо те да се реставрират върху дигитален носител, докато авторите са живи. Благодарение на "Доли студио" и на Добромир Чочов ние със Славчо (той беше все още жив) реставрирахме "Мера според мера". И когато показваха тази версия по телевизията, душата ми пееше! Но... но... но... - както чувате, много "но"-та.