Когато бях никой, Любо лъжеше хората, че съм някой. Представяше ме на сцената на "Пощенска кутия за приказки" с хвалби, които не заслужавах. Буташе не само мен, но и колегите напред. Не ревнуваше от младите, а напротив - късаше сцената на къшеи и ни я раздаваше. В бизнес, в който всеки си пази службицата/позициите/феновете, Любо имаше простора и размаха да помага. Никога не издигна интелектуална стена между него, необятният ум, и мен, момчето от никъде. Неговата обща култура не беше бич, с който да унижава, а щедро подадена ръка.

Пътували сме доста. Винаги е бил най-енергичният в компанията. В моментите, когато сме били най-скапани и жадни за хотелска възглавница, той изведнъж казваше: "Вие дремнете, аз ще отида до еди-кой си музей или книжарница." Редовно плащаше сметката, без да го прави показно или обидно, а просто защото му беше приятно.

Най-невероятните истории, които съм чувал, съм ги чувал от него. Никога не ги повтаряше. Малко хора са хора-преживяване. Любо беше такъв. В свят, в който е модерно да трием с гумата добрите дела и да помним само лошите, избирам да разкажа за него хубавото и светлото.

Любо, благодаря, че претича през живота ми. Следите остават дълбоки.

*От фейсбук