Като се любувах в ютюба на срещата между медийния актив и евросекомисарката Нели Крус, припомних си следната мъдра мисъл на Иля Илф:
“В научнофантастичните романи главното било радиото. С разпространението му навсякъде се очаквало да настъпи щастието на човечеството. Ето че радио има, а щастие - не.”
Едва днес вече мога да оценя тази мисъл в цялото  великолепие. Ние бяхме ощастливени с интернет, а щастието пак го няма. Даже се отдалечава. Колкото по-свободно е словото в България, толкова повече са оплакванията и не случайно една участничка в “Биг брадър” четеше www като “Въй-въй-въй”.
Днес всеки простак
стана на папарак
и публикува задника на гаджето където си иска, ако ще в сайта на Министерския съвет, стига да успее да го хакне. А едно време не се знаеше публично дали Тодор Живков е женен или не! Ако министър съгреши със секретарка, на другия ден жена му научава от вестника. Сайтът “Бивол” вади на час по лъжичка тайните на американската дипломация и на ЦРУ. Шефът на митниците не може да каже две думи по телефона, без записът да се публикува на другия ден. Всеки затворник с повече пари може да издава вестник. Ако не му стигат за вестник - сайт. Всеки първолак с лаптоп вече е издател. Половината население си излива чувствата във форумите на най-големите медии, без изобщо да чете дописките, под които се изказва. Партиите и НПО наемат стотици “пианисти”, които да размахват бухалки наляво и надясно из сайтовете. Ако искаш, ругаеш от свое име, ако искаш - анонимно.
Ето един брадат виц от соца: Кенеди казва на Хрушчов: “У нас има пълна свобода на словото. Всеки може да застане пред Белия дом и да напсува американския президент.” Хрушчов отговаря: “Какво толкова? И у нас всеки може да застане пред Кремъл и да напсува американския президент.”
Този виц отдавна е за музея. Днес никой не може да наругае като хората нито Обама, нито Ромни под някоя статия в “Ню Йорк таймс”.
Там админът е
жесток цербер,
пуска само конструктивна критика. И обратното - у нас всеки може свободно да напсува и президента, и премиера на майка, на баща, на дядо и така нататък, чак до прапралелята от Стария Онгъл. Българският админ е най-либералният админ в цялата планета.
И въпреки това щастие няма. Колкото повече свобода на словото - толкова повече “въй-въй-въй”. Ние се радвахме на тази свобода само когато ни се сервираше в минимални количества.
Преди години имаше един вестник, наречен “Вечерни новини” - орган на ГК и ЦК на БКП. Това бе единственият вестник, в който се публикуваха малки обяви като например: “Ерген, не пие, не пуши, търси жена с южно изложение.” Та в един момент в началото на 70-те години във вестника излезе една маалка дописчица на дъното на най-задънената страница, че в столицата не достигала лимонадата. Няма лимонада? Критика! Най-сетне глътка истина! Смела гражданска позиция!
Вестникът се изчерпа, преди още да е стигнал до будките. Късметлиите си изрязаха дописката и месеци наред я разнасяха в портмонетата си, за да я показват на приятели.
Някои дори я копираха на ксерокс, което по онова време бе истински подвиг, тъй като над всеки ксерокс в държавата бдеше човек от службите.
Главният редактор бе обвинен, че саботира предстоящия конгрес на БКП и за малко да го пратят да пасе овце в Сакар планина. Добре, че Тодор Живков му бе кум, та се смилиха над човека.
Като си спомням онези времена, веднага се сещам за
Илф и Петров - великите майстори
на писането между редовете
 Днешното поколение едва ли ще ги чете, а и да чете - едва ли ще се забавлява. По-белите орли сред нас вероятно си спомнят колегата Васил Джерекаров, който пишеше свежи фейлетони на ръба на белята. Той обичаше да повтаря, че преди 9 септември 1944 г. с голяма досада и скука прелистил “Златният телец”. Десетина години след 9 септември го препрочел и за едната бройка да умре от смях.
 “Трябваше да дойде народната власт, та да разбера Илф и Петров!” - вдигаше пръст към небето Джери, лека му пръст.
Интересно къде изчезна наследството на Великия комбинатор. В началото на прехода не излизаше статия без негов лаф. Днес почти никой не се сеща да го цитира, ако не броим някои изчезващи вестникарски динозаври. Изглежда, този литературен герой е нещо като лакмус - колкото по-често се сещаме за Остап Бендер, толкова по-малка е свободата на словото в държавата. И обратното.
Със сигурност в братска Холандия свободата на словото се сервира в доста по-диетични порции. Защо тогава накачулихме с нашите жалби тъкмо Нели Круз, която никога не е била журналист? Нейната професия е политиката. А кой е най-големият враг на всеки политик? Много ясно - журналистиката. Да молиш политик, и то брюкселски комисар за словесна свобода, е все едно агнецът да помоли вълка да му разтрие вратлето.
Ако човек прегледа отново записа на тази среща, ще види, че
всъщност става
дума за пари
Всички, които не се изказаха за проектите и евросубсидиите, просто не бяха в час. А най в час беше една симпатична дама, която притежаваше НПО и поддържаше сайт за пиар на Брюксел. Не журналистиката, а пиарът имаше работа с еврокомисарката.
Що се отнася до свободата на словото, Нели Круз го обясни много ясно: “Попитах Бойко Борисов дали той ще работи за повишаване на прозрачността и той ми каза: “Аз напълно ви подкрепям!” Както би казал Остап Бендер: “Товарете портокалите в бурета.”
Забелязал съм, че между евросубсидиите и свободата на словото също има обратна зависимост. Колкото повече субсидии - толкова по-малко свобода. Трябва да не ти дадат нито едно проектче, нито една мизерна субсидийка, за да се извисиш над баналното като Сашо Диков и Иляна Беновска, да са живи и здрави.
В разгара на медийните страсти държавата ни бе посетена и от друга знаменита дама - Памела Андерсън. Тя също се срещна с герои от четвъртото съсловие, въдворени в луксозната Къща. Нейната задача бе да подреди снимките на известни българи по красота. Най-отгоре тя, естествено, сложи Бойко Борисов. Друг един роден секссимвол - Димитър Бербатов, отиде чак на предпредпоследно място.
Ако Памела бе дошла преди 5 години,
 най-отгоре щеше да е Станишев. През 1998 г. - Костов. Явно в очите на световната блондинка властта и красотата вървят ръка за ръка. След като си приключи задачата и постави на последно място избора на фолккрасавиците Милко Калайджиев, Памела пак посочи българския премиер и отново наблегна: “Това е много, ама много красив мъж!”
Това е положението. Щом според Достоевски красотата ще спаси света, то у нас властта е длъжна да спаси печата. Товарете портокали...