Миналата седмица в “24 часа” споделих известни мисли на тема, че някои олимпийски медали са фалшива пропагандна фасада, зад която е скрито плачевното състояние на масовия спорт в България. Както се очакваше, много хора се обидиха и ме наругаха. Но най-много ме развесели форумецът, който твърди, че живеел в САЩ и там според него младежта изобщо не спортувала, ама никак. Ето, на това се вика дебела българска глава. Преселил се с цели 10 000 километра на запад, но нищо не видял и не разбрал. Имаше един лаф, че можеш да извадиш селянина от селото, но не можеш да извадиш селото от селянина. Да ме извиняват селяните, те са по-добрите българи и спортуват повече. У нас има хора, които по принцип си ненавиждат САЩ - това е световен жандарм, който често злоупотребява със силата си. Всяка добра дума за тази държава според тях е национално предателство. Сега САЩ пак е първа по олимпийски медали - не е ли това отново нагъл империализъм? Аз тук няма да влизам в темата за американския империализъм, но защо българският патриот не се заинтересува как Америка е станала толкова богата и силна? Много
по-патриотично е да уважаваш силния
и да се опиташ да му подражаваш, за да станеш като него. Та какво трябва да “откраднем”, за да станем и ние като американците? Със сигурност чуждите фондации и американският посланик няма да ни го кажат - досега не съм чул да ни препоръчват нито мажоритарни избори, нито по-добро разделение на властите, нито да си избираме съдиите. А тези три неща правят Америка толкова силна и толкова богата, че да може да си позволи да злоупотребява със силата и богатството. Какво е патриотизъм, питам аз? Да си херметизираш очите и ушите, да се биеш по гърдите и да викаш: “Булгар, булгар!” Като имаме предвид на какво дередже ни е нацията във всяко едно отношение, защо продължаваме да се вълнуваме дали Станка ще вземе златен или сребърен медал, да е жива и здрава? Кой от вас мечтае дъщеря му да стане медалистка по борба? Или по щанги? Да  поникнат мустаци от анаболи, да тренира до 40-50-годишна и интелигентните младежи да я заобикалят от 20 метра? Това ли осмисля живота?
Има нации, където
олимпийският спорт
 е само върхът
 на пирамидата,
а в основата  е масовият спорт, който обхваща цялата младеж, почти без изключение. България не е от тях. Такава нация е САЩ. Впрочем такива са и скандинавските държави, Япония, цяла Западна Европа. Сега Великобритания е четвърта по медали, но по-важното е, че медали са напълно естествени, те са продукт на масовия спорт и заслугата на държавата е минимална. Посетете което и да е английско училище и ще видите, че там много сериозно се спортува. Но има и държави, където спортът е като обърната наопаки пирамида, застанала на върха си. Там широките младежки маси изобщо не знаят какво е спортна пот, но затова пък държавата е създала една професионална каста, която живее отделно от населението и за която смисълът на живота е да докара някакъв медал. Те пъшкат и се потят самоцелно по 8-10 часа на ден, за да се развее флагът и ние да се гордеем, да се помпа в гърдите на масите онова екзалтирано състояние, което ги прави по-гъвкави в ръцете на управлението.
Българският спорт е точно такава обърната пирамида,
крайно нестабилна конструкция, която в условията на прехода рухна и се разпадна. Какво да жалим за нея? Защо да я вдигаме отново? По-добре да започнем да строим нова пирамида, с по-широка основа.
Може да ме намрази спортната общественост, но мен изобщо не ми е жал за онези медали.
Жал ми е за това, че българската младеж изобщо не спортува. Ама никак. Предпочитам България да няма нито един олимпийски медал, но всеки български ученик да тренира някакъв нормален спорт поне по 1 час на ден, да се изпоти поне веднъж и ако му хареса - да може да спортува и след училище. Тъй като все пак имам малък и скромен опит в спорта, много добре знам какво означава това за човешката личност. На първо място той ти дава обективна представа за собствените възможности. Това те учи да се стремиш към победата, но да приемаш загубата спокойно и да уважаваш по-добрите от теб. Днешният българин е злобен и завистлив, той е напълно неспособен да понесе успеха на другия. Тази злоба, завист и липса на обективизация пред очите ни води до
самоизяждане и масова параноя,
 за нас всичко вече е някаква конспирация. Завистта към успеха води дотам, че ни управляват калинки и напълно неграмотни хора, че всеки парашутист без биография е по-добър от утвърдените специалисти. Спортът те учи да търсиш съвършенството във всичко, което правиш. Той развива волята и концентрацията много повече, отколкото мускулите. Той те учи в най-важния момент да стигнеш до границата на собствените възможности и да я преминеш. Тези спортни уроци са нужни на всеки млад човек, който смята да стане инженер, писател, журналист, министър. Успешната нация има нужда от 7 милиона успешни професионалисти, а не от 10 или 100 златни медала. Така че нека се американизираме. Тъй като съм завършил гимназия в САЩ, мога да ви кажа, че там всеки ученик задължително спортува по 1 час всеки ден. Може да играе баскетбол, да рита футбол, да плува в басеина - важното е, че спортува активно 1 час на ден. Не е много, но все пак е нещо. Колко спортува средностатистическото българското дете? Доколкото зависи от училището - никак. Всички знаем, че часовете по физическо са оскъдни и на тях повечето време децата пристъпват от крак на крак.
От личен опит знам, че американските училища имат много сериозни отбори по всякакви спортове - американски футбол, баскетбол, бейзбол, софтбол, волейбол, сокър (еврофутбол) и така нататък. Аз лично отидох да се запиша да тренирам плуване след часовете, но за зла участ попаднах точно на контролното в началото на сезона. И видях с очите си, че момчетата от представителния училищен отбор биеха българския мъжки национален отбор по плуване като маче о дирек. На сто метра бяха по-бързи с по 2, 3, та до 6 секунди на бруста. Това така ме отчая, че направо си тръгнах и се записах в отбора по шах. Там играех втора дъска и не мога да се похваля с нищо. Но на първа дъска играеше китаецът Кен, който притежаваше таланта на гросмайстор. Вестник “Ню Йорк таймс” публикува 2 негови партии от училищното първенство. Като говоря за училищно първенство, достатъчно е да пуснете което и да било регионално радио -
основните спортни новини
 са за училищните състезания
 по футбол, бейзбол, баскетбол и така нататък. Това вълнува населението не по-малко от олимпиадата. Училищните спортни новини привличат реклама, те продават стоките.
Училищният спорт е пътят към висшето образование за милиони бедни американски младежи, които не могат да си позволят университетските такси. Имах един приятел от полски произход, с когото понякога ритахме футбол (сокър) в събота и неделя. Той се записа в отбора, участва в училищните състезания и най-неочаквано получи спортна стипендия за Дартмът, елитен и скъп университет от “брашняната лига”. Тази година Дартмът излъчи президента на Световната банка. Моят приятел не беше никакъв футболен талант, но тогава малко американци владееха тази игра. Същата година деканатът на Дартмът решил да развива и този европейски спорт и на младежа му излезе късметът.
Този късмет излиза на милион спортуващи американски ученици всяка година. Между другото, излиза и на много българи - познавам например няколко млади тенисисти, които попаднаха в ранглистата някъде между №800 и 1000 и това им спечели стипендии за САЩ. Е, не успяха да станат големи тенисисти, но получиха американско образование и доста добър занаят.
Отделно от училището и колежа
във всеки квартал има поне един клуб и плувен басейн на YMCA
 - младежката християнска организация. Тя е създадена от църквата в Англия още в средата на ХIХ век, за да осмисля свободното време на младежите и да ги държи настрана от алкохола и престъпленията. Тъжно е, но българската църква е далеч от всякакви такива намерения. Тя иска да спаси душата, но не и ума, характера или, не дай си Боже, тялото. В момента YMCA разполага с над 2000 басейна в САЩ, около 2600 клуба и хиляди хотели, общежития, детски и младежки лагери. При това е напълно децентрализирана, ръководи се от местната общественост и се финансира от дотации. Организацията използва услугите на около 500 000 доброволци само в САЩ, тъй като тя съществува и в много други държави. Децата и учениците спортуват там безплатно, по-възрастните плащат минимални такси. Разбира се, САЩ са много по-богата държава и могат да си позволят много повече спортни клубове. Но през п миналия век градската младеж в САЩ е живеела много по-мизерно от днешните българи. Да не говорим за годините на Великата депресия, когато в Ню Йорк са умирали от глад по 2000 души годишно. И въпреки това най-бедните деца в най-застроения град на света винаги са имали къде да спортуват - дори в гетата има предостатъчно баскетболни игрища и басейни.
В YMCA впрочем са измислени спортовете баскетбол и волейбол. За американския баскетбол всички сме чували и сме гледали телевизия, но за да види човек истината, трябва да прокарват топката през четвъртото измерение. Американският баскетбол е стъпил върху такъв мощен фундамент, че спокойно може да извади не един, а 5 олимпийски отбора, които да се класират от първо до пето място.
Баскетболното игрище е евтино и заема съвсем малко пространство - какво пречи да има по едно на всеки две-три преки в София или в българските градове? Какво пречи поне 50% от децата да играят там безплатно, да се организират в отбори, да правят състезания? Нищо не пречи, нужна е обществена инициатива и малко разбиране от страна на властите. Засега те не търсят места за спортни площадки, а търсят спортни площадки, за да ги застроят.
За последен път посетих САЩ преди няколко месеца. Изуми ме колко ултрадебели хора са се навъдили. Те
не са приятно закръглени
 като Карлсон,
 който живее на покрива, а приличат на палатки, огромни конуси от желатин, които заемат целия тротоар и човек трудно се разминава. Едно време нямаше такива американци. Но причината не е в липсата на спорт - днес човек може да види поне 100 пъти повече тичащи в сравнение с миналото. Край свръхдебелите препускат десетки мъже и жени с тела на десетобойци, те бягат по поляните, край реките, в центъра на града сред автомобилите. Върнат ли се от работа, обличат трикото и хукват. Сутрин преди работа пак тичат. През 60-те години нямаше никакви джогъри. Този народ явно вече е полудял по спорта, защото ако се отпуснеш и се превърнеш в “бунище” - край на кариерата. Край и на секса. Жените не си падат по тлъстините.
Американците дебелеят заради безобразията с храната. Последният скандал бе така наречената “розова слуз” - остатъци от телешки мазнини, които се обработват химически и се оцветяват, след което се добавят в различните бързи храни, с които се хранят широките народни маси. Почти цялата храна в САЩ е генномодифицирана, като започнеш от пилетата и стигнеш до картофите, които стават на бульон след 5 минути във вряща вода. От общо 200 познати сорта царевица, в САЩ се отглеждат само 2, и двата генномодифицирани. На практика американският народ в момента спортува като луд, за да превъзмогне вредата от това, което яде.
Същата храна вече навлиза и у нас. У нас се продават холандски и френски картофи, които приличат на пластмаса с нишесте и се разваряват до състояние на мътна вода. Вносните пилета и пуйки са генетично оформени като лоени топки, те почти нямат крайници и не познават движението. Изчезват великолепните български сортове и семена, навлизат блудкавите холандски мутанти. С две думи, в масовия спорт е спасението на българската нация. Младежта вече трябва да тича, да скача и да плува, за да оживее. И ако покрай оцеляването падне и някой медал - уау!
Какво е това “уау”? Това е “ура”, което никога не е спортувало.