Нямах честта да го познавам лично, но той стана един от моите вдъхновители.

В средата на 80-те неговите пиеси „Римска баня“ и „Сако от велур“ пълнеха до краен предел салона на Сатиричния театър. Филмът „Оркестър без име“ по негов сценарий и до днес е може би най-обичаната българска комедия.

Хуморът му беше странен, парадоксален. Поставяше героите си в ситуации, които хем са абсурдни, хем поразително точно отразяват идиотщините на комунистическата система.

Стратиев не пишеше първосигнални и предвидими смешки. В пиесите му имаше дълбочина, думите му оставаха в съзнанието на зрителя дълго след като спектакълът е свършил.

Виждал съм го да крачи по „Раковска“ – почти двуметров великан, леко изгърбен. Близките му казват, че бил стеснителен и деликатен човек.

През 1989-а година го изхвърлиха от театъра. Театърът, който дължеше най-успешните си спектакли на пиесите му, реши, че този автор вече не му е нужен.

Стратиев се затвори в себе си. Започна да пише седмична колонка в един вестник. Кратки, блестящи текстове, които беше озаглавил „Българският модел“. Хуморът му стана мрачен и горчив.

В тия текстове имаше истински бисери. Стратиев умееше само с две-три изречения да постави безмилостна диагноза на българския манталитет. Спомням си да речем това:

"Ивайло не трябваше да става цар. С това даде много лош пример. От една страна силно западна свиневъдството, а от друга - управлението. Нещата и до днес не могат да си дойдат по местата..."

Гениално!

Във всичко, което пишеше, зад ироничната му усмивка прозираше една дълбока тъга. Предполагам, че повечето от вас са чели писмото му за сърцето на динята. Винаги, когато го препрочитам, някаква буца засяда в гърлото ми.

Стратиев си отиде през един септемврийски ден на 2000 година.

Но думите му останаха. Вижте това:

"Свободният човек мисли каквото иска и яде каквото има. А ние винаги сме предпочитали обратното. Да ядем каквото искаме и да мислим каквото има"

Станислав Стратиев беше свободен човек.

Понякога си го представям като Чеширския котарак от „Алиса“. Усмивката му продължава да виси някъде около нас, дълго след като самият той е изчезнал.

*От фейсбук